Внезапно лицето й се разведри.
— Тогава веднага ще ви…
— Не припкай като жребче — извика подире й той, защото тя вече тичаше към вратата. — Къде отиваш? Задълженията ти са тук, в каютата ми.
— Мислех си… Нали говорехте за усамотение…
— Тонът ми не ти хареса, нали? Май е малко остър за теб.
— Сър?
— Започна и да заекваш.
— Простете, капитане — отговори с лек поклон Джорджина.
— Остави тези глупости. Гледаш ме в очите само когато ти се струва, че ми дължиш извинение. Но не е нужно — поне засега. Аз не съм баща ти, който може да те напердаши или да ти издърпа ушите. Аз съм капитанът и не е нужно да трепериш всеки път, когато надигна глас или просто съм в лошо настроение и те погледна накриво. Прави само това, което ти казвам, не задавай глупави въпроси и ще се разбираме отлично. Разбра ли?
— Да.
— Много добре. А сега се размърдай. Седни на масата и изяж тази вечеря. Ако не удостоя с нужното внимание готварското изкуство на мистър О’Шон, кой знае какво ще ми предложи следващия път. — Тихият й протест само го накара да настои: — И без това изглеждаш прегладнял. Дяволите да ме вземат, ако не те поохраним малко, преди да стигнем в Ямайка. Давам ти думата си.
Джорджина трябваше да положи големи усилия, за да преодолее отвращението си. Тя придърпа креслото до масата и седна. Не че не беше гладна. Всъщност умираше от глад. Но как да яде, когато този мъж стоеше срещу нея и непрекъснато я зяпаше? Освен това сега най-важното беше да намери Мак, вместо да пилее ценно време в ядене. Непременно трябваше да му съобщи смайващата новина кой е капитанът, преди да е станало късно.
— Позволявам си да отбележа, млади момко, че това за усамотението ми изобщо не важи за теб. — Джеймс побутна таблата с изстиналото ядене. — Твоите задължения изискват да си постоянно около мен. Но не се тревожи, след няколко дни вече няма да те забелязвам.
Това звучеше окуражаващо, но не променяше факта, че той продължаваше да я гледа втренчено и очевидно чакаше да започне да се храни. За своя изненада Джорджина установи, че яденето изглежда много апетитно. Имаше задушена риба, крехки зеленчуци и пресни плодове.
Много добре. Само да го изям по-бързо, даде си кураж тя и започна да яде. Дъвчеше и гълташе с най-голямата възможна бързина и забеляза грешката си едва когато погълнатата храна внезапно се върна обратно. Очите й се разшириха от ужас и тя устреми отчаян поглед към скрина, където беше нощното гърне. Скочи и хукна нататък с една единствена мисъл в главата си: Господи, дано гърнето е празно! Издърпа го навън, без да чува гласа на капитана:
— Велики Боже, да не би да… О, май вече е късно…
Беше й все едно какво си мисли той. Стомахът й връщаше всичко, което така бързо бе натъпкала в него. Още преди да е свършила, усети върху лицето си мокра кърпа и тежка, успокояваща ръка върху рамото си.
— Съжалявам, малкия. Не се сетих, че си твърде нервен, за да ядеш. Ела, нека те сложа в леглото.
— Не, аз…
— Не се противи. Това е първият и със сигурност последен път, когато ти го предлагам. Освен това леглото ми е дяволски удобно. Спокойно се възползвай от нечистата ми съвест и си легни.
— Но аз не искам…
— Преди малко ти казах ясно и недвусмислено, че си длъжен да се подчиняваш на нарежданията ми. Е, какво става? Да те отнеса ли или сам ще се довлечеш до леглото?
Първо мил и любезен, после настоятелен и сърдит. Без да каже нито дума, Джорджина изтича към голямото легло и се просна върху завивката. Значи и той беше от капитаните, които си мислят, че на борда те са единствените богове. В момента й беше много зле и със сигурност имаше нужда да полегне — но в никакъв случай в неговото легло! Мъжът застана до нея и дори се приведе да я погледне. Джорджина въздъхна и в същия миг се помоли той да не я е чул. Но капитанът само постави мокра кърпа върху челото й.
— Свали шапката и елека. Събуй и обувките, така ще се почувстваш много по-добре.
Джорджина побледня като платно. Отново трябваше да му възрази. Опита се гласът й да не звучи саркастично, но отговори съвсем откровено:
— Сигурно няма да повярвате, но аз мога да се грижа сам за себе си. Предпочитам да си остана така.
— Прави каквото искаш — отговори мъжът, сви рамене и за нейно голямо облекчение се обърна настрана. След няколко секунди обаче продължи: — Между другото, докато не съм забравил, когато ти стане по-добре, вземи койката и вещите си от предната палуба и ги донеси тук. Моят прислужник винаги спи там, където има нужда от него.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Какво? — проговори прегракнало Джорджина и се изправи като свещ в леглото. Присви очи и изгледа сърдито капитана, който се бе настанил удобно в креслото. Нарочно беше седнал срещу нея, за да наблюдава реакцията й. — Нима се нуждаете от мен дори посред нощ?