— За съжаление спя много леко и шумовете на кораба често ме будят.
— Но какво общо има това е мен?
— Е, Джорджи — отвърна мъжът с тон, с който се говори на малко дете, — нали може да ми потрябва нещо? — Тя понечи да му напомни, че и сам може да се обслужи, но той продължи невъзмутимо: — Това е твоя задача.
Тъй като все още не знаеше какви са точно задълженията й, Джорджина не можа да стори нищо друго, освен мълчаливо да кимне в знак на съгласие. Само като си представеше, че ще се лишава от почивка, защото капитанът страдал от безсъние! Може би преди един ден гореше от нетърпение да заеме тази служба — но днес вече не. Особено ако трябваше да обслужва този самодоволен великан двадесет и четири часа в денонощието.
В момента не й оставаше друго, освен да изясни какви са задълженията й.
— Доколкото разбирам, ще ви нося нещо за ядене от кухнята?
— Това е сигурно — отговори той и най-спокойно продължи: — Понякога ми е необходим приятен глас, който да ме приспи. Можеш да четеш, нали?
— Разбира се — изстреля тя. Ама че глупост! Само да беше казала „не“! Поне тази част щеше да й бъде спестена. Вече се виждаше как седи посред нощ до леглото му и чете на глас, докато милостивият господар се протяга сънено под завивките. Сцената е осветена от приглушена светлина, която прави чертите на лицето му не толкова ужасяващи…
По дяволите, трябваше да намери Мак — и то веднага!
Обзета от паника, Джорджина спусна крака на пода, но острата заповед: „Веднага си легни, Джорджи!“ я накара да спре. Като замаяна се отпусна обратно във възглавниците.
Мъжът се беше надигнал в креслото си и я стрелкаше с очи толкова гневно, че тя се отказа доброволно от всеки опит за бягство. И без това нямаше смисъл, защото той бе заел място между леглото и вратата, а лицето му все повече се помръкваше.
Господи, цялата история е толкова смешна, помисли си тя, обърна се бавно на една страна и втренчи поглед в капитана. Скърцайки със зъби, направи опит да преглътне яростта, която бушуваше в гърдите й, и задавено прошепна:
— Не е нужно, капитане, вече съм много по-добре.
— Аз определям добре ли си или не — изгърмя деспотично той и доволно се отпусна в креслото. — Още си бял като стената, малкият, затова продължавай да лежиш.
Страните й запламтяха от трудно потискан гняв. Седи си като някой разглезен лорд, който никога не си помръдва пръста, каза си тя, без да знае, че е улучила съвсем точно. Ако не намери изход и се наложи да остане няколко седмици на кораба му… Дано Бог се смили над нея! Но едно дванайсетгодишно момче нямаше никакъв шанс срещу всевластния капитан. В момента не можеше дори да излезе от кабината му.
Без да се съпротивлява повече, тя се примири с неизбежното и се опита да разбере къде капитанът възнамерява да я настани за нощуване — в случай, че вее пак останеше на борда.
— А къде ще спя? Всички кабини са заети…
— Така е.
— Чудя се къде ще си опъна койката, щом трябва и нощем да съм на разположение.
Той я дари с подигравателна усмивка.
— Как мислиш, къде ще спиш?
Джорджина побесня. Този мъж не преставаше да се забавлява за нейна сметка.
— В преддверието — отговори разярено тя. — Макар че това никак…
— Успокой се, малкият, какви са тия глупави приказки? Ще спиш тук, никъде другаде. Като последния ми прислужник и като всички други преди него.
Тя вече бе предвидила тази възможност и успя да се овладее. Типично женският вик на възмущение, който за малко не се изплъзна от устата й, непременно щеше да я издаде. И преди беше чувала за капитани, които разделяли кабината си с най-младия от екипажа, за да го бранят от нападките на другите. Брат й Клинтън правеше същото, откакто едно от момчетата му беше пребито от бой и едва се отърва. Джорджина не знаеше точно какво се е разиграло тогава, само помнеше как Клинтън побесня от гняв и заповяда да бичуват мъжете пред целия екипаж.
Този капитан обаче знаеше, че тя е на борда с по-големия си брат, който може да я защитава, и въпреки това я задържаше при себе си. Очевидно го правеше единствено за свое собствено удобство. Но тя нямаше да спори с него. И без това нямаше смисъл, след като неколкократно й бе дал да разбере кой е господарят. Щом и другите момчета са спали в каютата му… Не можа обаче да не зададе още един въпрос:
— Къде точно ще спя?
Мъжът небрежно посочи с глава ъгъла вдясно от вратата.
— Там. Мястото е достатъчно за моряшката торба и койката, изобщо за всичките ти вещи. Виждаш ли куките в стената?