Джорджина разгледа внимателно куките, които очевидно бяха предназначени за окачване на койка. Странно, как така не ги забеляза още вчера? Ъгълът беше доста далеч от леглото му, но това беше единственото радващо нещо. Двете места за спане не бяха разделени с нито една мебел, така че тя нямаше да разполага с нито един сантиметър лично местенце. Всички мебели бяха подредени покрай стените с изключение на масата за хранене, която обаче не беше достатъчно висока, за да я предпази от погледите му.
— Ще се справиш ли, млади момко? — осведоми се любезно капитанът, сякаш наистина се интересуваше от потребностите на някакъв си прислужник.
— Да. Нали нямате нищо против, ако използвам параван пред ваната?
— За какво, по дяволите?
Аз също искам усамотение, глупако! Въпросът й очевидно го развесели, така че Джорджина побърза да добави:
— Простете, това беше само една мисъл.
— По-добре престани да мислиш, малкият, и се огледай. Параванът е завинтен за пода, както и всички мебели в кабината с изключение на креслата. Най-важната ти задача ще бъде веднага, щом се надигне буря, да закрепиш креслата.
Този път Джорджина се изчерви като момиче. По дяволите, Как можа да забрави? Още от малка знаеше, че всичко на кораба е заковано, завинтено, изобщо закрепено по някакъв начин, за да не се изтъркаля по време на буря и да се разтроиш на хиляди парченца. Къде се беше отнесла, та забравяше най-простите неща.
— Не съм казал, че вече съм пътувал по море. — Джорджина отчаяно се опитваше да заглади допуснатата грешка.
— Англичанин ли си?
— Не — изсъска възмутено тя, но веднага допълни: — Искам да кажа, че пристигнах в Англия с кораб, но бях пътник и не обръщах внимание на тези неща.
— Няма значение. Вече си член на екипажа и ще се научиш. Винаги питай, когато не разбираш.
— Щом имате малко време за мен, капитане, бъдете така любезен да ми разясните какви точно ще бъдат задачите ми.
Джорджина улови подигравателния му поглед и уплашено млъкна. Какво беше казала пак, та той се хилеше така безсрамно? Но Джеймс не я остави да чака дълго.
— Бъдете така любезен… — повтори през смях той. — Господи, дано не е истина! Не съм бил любезен, откакто съм бил на твоята възраст. А толкова любезен като сега — никога.
— Това беше просто израз — възмути се Джорджина.
— Какво? Ах, нима е остатък от детската стая, малкия? Твърде изискан за прост корабен прислужник.
— Може би лошите маниери са предпоставка за тази служба? Трябваше да ми го кажете по-рано.
— Не ставай нахално, момченце, или ще ти издърпам ушите — ако изобщо имаш уши под шапката.
— Имам, капитане. Стърчат и са двойно по-дълги от нормалните. Затова ги крия.
— Ти ме разочароваш, момче. Аз бях готов да се обзаложа, че си започнал да оплешивяваш. А то било само заради стърчащите уши!
Въпреки тази обида Джорджина не можа да удържи усмивката си. Остроумието му я забавляваше. Кой би помислил, че този самодоволен великан умее да бъде толкова весел? Тя се чудеше и на самата себе си. С каква дързост разговаряше с него, въпреки грозната му физиономия.
— Аха — ухили се той, — момченцето си показа зъбките, белички като перли. Е, млад си още. Само почакай, след няколко години в морето ще започнат да гният.
— Вашите защо не са изгнили?
— Я виж ти! Младежът май намеква за възрастта ми?
— Не исках да кажа това… — заекна смутено Джорджина и се върна на темата. — Запознайте ме със задълженията ми, сър.
— Нима Кони не ти обясни всичко подробно, когато те нае?
— Не, сър. Каза само, че трябва да служа на вас и на никого другиго. Но не съобщи подробности.
— Е, ще правиш всичко, което се наложи.
Това може да означава какво ли не, размисляше трескаво Джорджина. Изскърца със зъби и заговори:
— Капитан Малори, чувала съм, че някои момчета трябвало дори да доят крави…
— Господи, бедничките! — ухили се с добре изигран ужас Джеймс. — Аз не съм почитател на млякото. Вече съм твърде стар за него, така че се успокой.
— Какво ще правя все пак? — не се отказа Джорджина.
— От всичко по малко: ще сервираш на масата, ще се грижиш за напитките, ще изпълняваш всички задължения на един обикновен прислужник и след като лондонският ми камериер ме изостави, ще трябва да поемеш и неговите задължения. Нищо особено, ще се справиш лесно.
По всяко време на разположение, та нали тя се страхуваше именно от това! На езика й беше да попита дали ще трябва да му мие врата и да му бърше задника — но не биваше да го предизвиква без причина. Тази история беше направо смешна! Момчето на Дрю нямаше други задължения, освен да му носи храната, а тя се натресе на най-капризния от всички капитани в пристанището. Не стига, че беше надут англичанин, ами се оказа и разглезен аристократ. Ако поне веднъж в живота си беше похванал мръсна работа, тя беше готова да си изяде шапката.