— Съвсем правилно, ако помолиш за милост. Естествено ще го имам предвид. Това ли беше намерението ти?
— Кое?
— Да помолиш за милост?
По дяволите, сега пък се опитваше да нарани гордостта й. А за момче на нейната възраст гордостта и честта са най-важното нещо. Момиче на дванайсет години може да помоли за милост, може дори да избухне в сълзи, но момчето никога няма да го направи — по-скоро ще умре, отколкото да позволи някакъв си тип да го надвие. Проклятие, как само й се искаше да му залепи два шамара. За съжаление не можеше да го стори — не и в образа на Джорджи, който никога не би извършил подобно нещо.
Като го гледаше как стои насреща й с безизразно лице и въпреки това нащрек, тя имаше чувството, че го е засегнала с отговора си. Сигурно обмисляше следващата саркастична забележка, която нямаше да закъснее.
— Имам няколко големи братя, капитане — проговори ледено Джорджина. — Те ме нервират, измъчват ме и много обичат да си правят шеги за моя сметка. Затова държанието ви не е ново за мен. Всичките ми братя са майстори в това изкуство… макар че не могат да се мерят с вас.
— Добре казано, малкият — отговори подигравателно мъжът.
По дяволите, да не би да се почувства поласкана! Много й се искаше да му отвърне с някоя злобна забележка и да изчезне от „Мейдън Ан“. Но бурята от чувства, надигнала се в сърцето й, когато капитанът се наведе над леглото, улови брадичката й и внимателно я огледа, я накара да замълчи. Тя смутено отбеляза нежното докосване на пръстите му, съвсем различно от енергичната хватка на Шарп.
— Толкова си смел, малкият. Но, както каза мистър Шарп, по бузите ти няма нито едно косъмче. — Пръстите му се плъзнаха по страната й, после помилваха брадичката, бавно и предпазливо — твърде бавно според нея. — Всичко е наред, момчето ми…
Май наистина съм болна, каза си Джорджина, отбелязвайки с учудване тъпата болка в долната част на стомаха, която обаче изчезна веднага, щом капитанът махна ръката си от бузата й.
Тя остана да лежи като замаяна на леглото и да се взира подире му, когато той безмълвно се изправи и излезе от каютата.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Гаденето се уталожи, но минаха цели пет минути, преди разбунтуваните й мисли да се успокоят. Първо установи с облекчение, че най-после е сама. После нададе гневен вик, за да освободи душата си от натрупалото се напрежение, без да я е грижа дали някой подслушва. Когато най-сетне отвори вратата, се зарадва, че коридорът беше пуст.
Тя закрачи решително към стълбата, мърморейки под носа си нещо за нахалните и самодоволни лордове. Внезапно си припомни, че той й беше наредил да спи. Спря и замислено прехапа долната си устна с „перленобелите зъбки“, както ги беше нарекъл капитан Малори. В момента нямаше ни най-малко желание да лежи в леглото. Да върви по дяволите проклетото му нареждане! Сега най-важното беше да намери Мак и двамата да офейкат, докато все още е възможно.
Все пак не беше дреболия да пренебрегне капитанската заповед — все едно какво гласеше тя и дали беше справедлива. Затова трябваше да внимава да не я хванат. Просто да… Ами ако той бе излязъл само за няколко минути? С този неин късмет… Не, не биваше да мисли най-лошото. Щеше да почака няколко минути, за да види дали ще се върне и дали не дебне някъде наблизо, и толкова. Ако я срещнеше на палубата, щеше да му каже, че е искала да хвърли последен поглед към милата Англия, макар че едва ли щеше да събере кураж да произнесе тази лъжа.
Когато най-после провря глава през люка и установи, че от капитана няма и следа, тя се ядоса, че е загубила ценно време. За нещастие Мак също не се виждаше никъде. Вдигна поглед към мачтите, надявайки се, че той тъкмо проверява такелажа, но напразно.
Тя се запъти бързо към носа, без да хвърли поглед към кърмата, за да провери дали някой не я наблюдава отгоре. Горещо се надяваше, че няма да й се наложи да претърси целия кораб от носа до кърмата, за да открие Мак. Въпреки бързането, спря за миг в тесния проход между релинга и каютите и хвърли кратък поглед надясно. Сърцето й заби като лудо. Докъдето стигаше окото, се простираше безкрайно море. Погледна наляво и вместо пристанището и брега на Темза с ужас съзря бързо отдалечаващото се английско крайбрежие.
Постоя известно време, взирайки се невярващо пред себе си. Беше пропуснала единствения си шанс да избяга от кораба. Как стана така? Джорджина отметна глава назад и погледна към небето, за да установи кое време е, но ниските облаци не й позволиха да го стори. Толкова ли беше късно, когато отнесе таблата с яденето в каютата на капитана? Кратък поглед към издутите платна й показа, че благодарение на силния вятър корабът напредваше бързо. Как така бяха оставили брега далеч зад себе си? Когато мина с таблата през палубата, все още бяха на Темза.