— Какво, за Бога, правиш още тук? Хората му те търсят навсякъде!
— Какво? Кой? — Внезапно от очите й падна було и тя си спомни коя е и къде се намира. — А, той ли? — изфуча. — Да му… — Стоп, никакви лоши думи! — Кое време е? Закъснях ли с вечерята?
— Повече от час, поспаланке.
Джорджина тихо изруга, скочи и се втурна, олюлявайки се, към вратата.
— При него ли да отида или първо да се погрижа за яденето? — попита през рамо тя.
— Първо яденето. Ако е гладен, това е най-доброто.
Тя се обърна и стъписано го изгледа.
— Да не е сърдит?
— Не съм го видял. Но по-добре бъди нащрек — продължи предупредително Мак. — Все пак това е първият ти работен ден, а ти се мотаеш.
— Какво да правя, като съм заспала? — разсърди се Джорджина, но гласът й звучеше виновно. — Самият той ми заповяда да си почина.
— Добре, добре. Престани да си блъскаш главата. Върви в кухнята, без да губиш повече време.
Тя последва съвета му, макар че стомахът й беше свит на топка. Капитанът й бе наредил да си почине, но в неговата кабина, където можеше да я събуди, щом стане време за вечеря. А сега трябваше да прати хора да я търсят. По дяволите, а тя си мислеше че най-лошото е минало!
Втурна се презглава в кухнята и вдигна такава пушилка, че тримата чираци едва не изпуснаха ножовете от уплаха.
— Готова ли е таблата за капитана, мистър О’Шон?
Готвачът размаха набрашнения си пръст.
— Беше готова…
— Но е още топла, нали?
Шон направи ироничен поклон и шеговито отвърна:
— Защо не, след като три пъти претоплях храната? Тъкмо се канех да изпратя Хоган в капитанската каюта.
Още преди да е успял да довърши, Джорджина грабна таблата, която беше доста по-голяма и по-тежка от обедната, и се понесе като вихър навън. Тримата мъже изреваха подире й, че капитанът я търси, но тя нямаше време да им отговори. Той ми каза, че няма да има плесници. През целия път до кабината му повтаряше това изречение под носа си, даже когато спря пред вратата да почука и дори когато чу резкия му глас да й заповядва да влезе. Събра целия си кураж и отвори вратата. Първото, което чу, беше гласът на първия офицер:
— Би трябвало да му цапнеш един шамар. — Господи, как мразеше този човек! Но вместо да му хвърли гневен поглед, тя се поклони смирено и зачака нарежданията на капитана.
Посрещна я ледено мълчание, което не разкриваше настроението му. Джорджина не посмя да вдигне очи, защото живо си представяше заплашителния му поглед и не й се искаше да се стресне още повече.
Толкова повече се уплаши, когато мъжът заговори едва ли не шепнешком:
— Какво имаш да кажеш? — Той очевидно беше решил да прояви почтеност и да изслуша извиненията й. Ала тя не очакваше подобно поведение и объркано вдигна поглед — право в неговите възхитителни, блестящозелени очи. Той седеше пред призната маса за хранене, в компанията само на Конрад Шарп, и тя едва сега осъзна, че двамата чакат закъснялата си вечеря. За нейно голямо облекчение изражението на капитана не предвещаваше буря, само погледът му излъчваше типичната за него заплашителност. Може би това беше нормално, опита се да си внуши тя.
— Момчето има нужда от един добър пердах. Така ще се научи на точност — предложи Кони и прекъсна продължителното мълчание. — Или поне ще отговаря, когато го питат.
Този път Джорджина не се поколеба и го дари с унищожителен поглед. Реакцията на червенокосия беше само презрително свиване на раменете. Тя хвърли скрито поглед към капитана, който продължаваше да седи изчаквателно, с непроницаема физиономия.
— Простете, сър — започна най-сетне тя, опитвайки се да изобрази разкаяние. — Бях заспал… Точно както ми заповядахте.
Едната златна вежда се надигна учудено, но това движение беше изкуствено.
— Представи си, Кони — заговори подигравателно капитанът, без да я изпуска от очи, — малкият само е следвал нарежданията ми. Ако си спомням добре, заповедта беше ясна: да почива в леглото ей там.
Джорджина не можа да потисне треперенето си.
— Знам, опитах се… Беше толкова неудобно… Искам да кажа… По дяволите, леглото ви беше прекалено меко. — По-добре да го излъже, вместо да признае, че причината да избяга беше нежеланието да спи в неговото легло.
— Аха. Значи леглото ми не ти харесва?
Първият офицер избухна в гръмогласен кикот. Джорджина не виждаше причини за смях. Веждата на капитана се повдигна още повече. Дали и на него му беше смешно? Всъщност би трябвало да си отдъхне, но тя беше на прицела на подигравките му, а мразеше от дън душа да й се надсмиват. Само това й липсваше, да се веселят за нейна сметка! Търпение, Джорджина, запази спокойствие. Ти си единствената Андерсън, освен Томас, която умее да се владее. Всички го казват.