— Убеден съм, че леглото ви е най-удобното място на кораба, ако човек обича да почива на меко. Аз обаче предпочитам твърд… — Тя смръщи чело и замлъкна, защото първият офицер отново избухна в луд смях. Джеймс Малори обаче се задави, приведе се напред и се закашля. Много й се искаше да попита Шарп кое е толкова смешно, но таблата в ръцете й натежаваше с всяка изминала минута. Двамата очевидно имаха намерение да я оставят насред стаята, за да им обясни закъснението си. Трябваше веднага да изясни нещата. Затова заговори отново, подчертавайки всяка своя дума, за да привлече вниманието им:
— Имах намерение да донеса в кабината койката и багажа си. Затова отидох на предната палуба. По пътя видях… Всъщност, срещнах брат си и той поиска да си поговорим. Слязох с него долу и… Ами, стомахът ми отново се обади. Легнах да си почина за минутка и да почакам пристъпът да отмине. Следващото, което помня е, че Мак ме разтърси за рамото и ми се накара, че съм занемарила задълженията си.
— Само ти се накара? Това ли беше всичко?
Какво очакваше той? Кръв ли искаше да види?
— За съжаление, не. Удари ми шамар.
— Така ли? Не е лошо, поне ми спестява усилията — промърмори капитанът и с преувеличено съчувствие продължи: — Много ли те боли, Джордж?
— Разбира се, че ме боли — изсъска тя. — Искате ли да видите мястото?
— Какво, нима ще ми покажеш ухото си? Чакам с нетърпение.
Очите й заискриха опасно.
— Няма смисъл, защото нищо няма да ви покажа. Ще трябва да се задоволите е думата ми. Разбирам, че това ви забавлява, капитане, но представете си, че някой постъпи така с вас.
— Правили са го вече, безброй пъти… До момента, в който започнах да отговарям с удари. С удоволствие ще ти покажа как…
— Какво?
— Как да се отбраняваш, момчето ми.
— Аз да се отбранявам… Срещу собствения си брат? — Ако се съдеше по тона й, това беше недопустимо.
— Срещу брат ти и срещу всеки, който те ядосва.
Джорджина недоверчиво вдигна вежди.
— Вие сте видели какво се случи, нали?
— Нямам и понятие за какво говориш. Да ти дам ли първия урок по бой с юмруци или не?
Невероятното предложение изглеждаше съблазнително. За малко да се съгласи.
Мъжът невъзмутимо вдигна рамене.
— Както искаш, Джорджи. Но когато следващия път ти наредя нещо, гледай да се придържаш към заповедите ми и не се отклонявай от тях. И ако още веднъж ме поставиш в положение да се тревожа за теб и да се питам дали не си паднал през борда, ти обещавам да те заключа в каютата си. Бъди уверен, че ще го направя.
Джорджина примигна смутено. Мъжът говореше спокойно, без да повишава тон, въпреки това в думите му звучеше недвусмислено предупреждение. Тя нито за секунда не се усъмни, че капитанът говори сериозно. На езика й беше да му обясни, че познава условията на кораба по-добре, отколкото повечето моряци, и че никога не би могла да падне през борда. Но това беше изключено, особено след като го бе излъгала, че не разбира нищо от корабоплаване. От друга страна, не повярва, че се е разтревожил за нея. По-скоро се е ядосал заради празния си стомах, този самодоволен и надут пуяк!
Сухият въпрос на мистър Шарп прекъсна възцарилото се мълчание:
— След като не се налага да пуснем в ход камшика, не е ли време да вечеряме, Джеймс?
— Твоята лакомия ще те погуби, Кони — отговори също така сухо капитанът.
— Някои хора се задоволяват с малко. Е, какво чакаш, момченце?
Джорджина вече си представяше как ще запрати таблата в лицето му. Можеше да се престори, че се спъва. Не, по-добре не, докато се говореше за бой с камшик.
— Ще се обслужим сами, Джорджи. Ти и без това закъсня.
Тя вдигна въпросително очи. Въпросът със закъснението вече почваше да й омръзва. Джеймс отгатна мислите й, но не сметна за нужно да продължи с обясненията, а просто престана да й обръща внимание. Вместо това се съсредоточи върху вечерята, която гладният му офицер вече унищожаваше лакомо.
— Кои задачи съм занемарила, капитане?
— Какво? О, например банята ми. Обичайно се къпя веднага след вечеря.
— С прясна вода или с морска?
— С прясна, разбира се. Имаме достатъчно на борда. Предпочитам гореща, но не вряща. Осем кофи би трябвало да стигнат.
— Осем? — измънка Джорджина и бързо сведе глава, за да не забележат тревогата й: — Разбира се, сър, осем кофи. Веднъж в седмицата ли се къпете или само от време на време?
— Много остроумно, млади момко — ухили се капитанът. — Всеки ден, това се разбира от само себе си.
Джорджина не можа да потисне жалния си стон. Този път й беше все едно дали ще я чуят. Нима този проклетник беше чак толкова разглезен? Самата тя нямаше нищо против всекидневната баня, но не и когато се налагаше да влачи тежките кофи през половината кораб.