Погледът на Джеймс Малори все така пронизваше гърба й и следваше всяко нейно движение. Това не я изненадваше. Каква причина имаше да я зяпа така, освен ако не…
Погледна койката и се усмихна. Капитанът само чакаше тя да се покатери в люлеещото се легло, да се преобърне и да се изтърколи на пода. Сигурно вече си бе приготвил циничните забележки за сръчността й и гореше от нетърпение да ги изрече на глас. Този път тя щеше да му изиграе номер. Откакто се научи да ходи, се научи и да се качва в койките, играеше и нощуваше в тях, докато корабите на „Скайларк“ бяха на док в пристанището. По-скоро щеше да падне от нормално легло, отколкото от койка. Този път почтеният капитан щеше да се задави със собствените си отвратителни премъдрости.
С естествеността на стар морски вълк Джорджина се разположи удобно в койката и хвърли бърз поглед към писалището, за да не изпусне изненадата по лицето на капитана. Обаче остана разочарована, защото физиономията му беше безизразна.
— Да не искаш да спиш с дрехите, приятелче? — усмихна се мъжът.
— Да, капитане, точно това ще направя.
Отговорът й го улучи, защото челото му се смръщи неодобрително.
— Не съм искал да оставя у теб впечатлението, че цяла нощ трябва да си нащрек. Нали не си си помислил подобно нещо? — осведоми се лицемерно той.
— Не, разбира се, че не. — Разбира се, че си го мислеше, но цялото й присъствие на борда беше една голяма лъжа и една в повече нямаше значение. — Аз винаги спя с дрехи. Не знам кога започнах, но сега ми е навик. — За да предотврати следващата му забележка, в случай че я накара да промени навиците си заради него, добави недвусмислено: — Освен това се съмнявам, че съм в състояние да заспя без дрехи.
— Прави каквото искаш. Аз също имам някои навици, които ще ти се сторят странни.
Какво искаше да каже? Джорджина се замисли над забележката му, но не стана нужда да мисли дълго, защото мъжът стана от креслото, тръгна бавно към леглото и свали халата си.
О, не! Мили Боже, не допускай това! Сега ще прекоси стаята — съвсем гол — и ще ми покаже предната си страна!
И той направи точно това, без да се съобразява с женския й срам. Въпреки това очите й останаха приковани в тялото му. Е, не през цялото време. Но това беше гледка, която не се предлагаше всеки ден, по-точно, досега изобщо не бе имала възможност да й се наслади. Великолепен мъжки екземпляр от глава до пети — и при най-голямо желание не можеше да го отрече. Трябваше ли на всичкото отгоре да изглежда толкова добре, не можеше ли да има отпуснат корем и тлъсти хълбоци, или поне съвсем малък…?
Само не се изчервявай, глупаво хлапе! Никой не е чул мислите ти — последната дори не доведе докрай. Той изглежда блестящо, Но това изобщо не те засяга.
Джорджина най-после успя да затвори очи. Ала бе видяла повече, отколкото беше полезно: надали щеше да успее да прогони от съзнанието си образа на голия мъж.
Да върви по дяволите! Този човек е изцяло лишен от чувство за срам. Не, не беше честно; в очите му тя беше само едно малко момче и малко голота не беше от значение. За нея обаче беше потресаващо откритие.
— Би ли угасил лампите, Джорджи?
От устните й се изтръгна стон. Дано не я беше чул. Но само след миг гласът му прозвуча отново:
— Не, недей. Вече си в леглото и не искам да предизвиквам късмета, който този път беше на твоя страна.
Все пак намери възможност да й се подиграе. Този човек беше същински дявол. Въпреки всичко й се искаше тя да угаси лампите, само за да му докаже, че ставането от койката не й създава никакви трудности. Само че трябваше да отвори отново очи, а той още не си беше легнал и не беше завит. А да застане срещу него така, както е гол? Не, по-умно беше да го остави да се наслади на триумфа си.
Ала изкушението беше твърде силно и очите й се отвориха от само себе си. Освен това, каза си за свое извинение тя, щом господинът е решил да даде представление, му е необходима внимателна публика, която да ръкопляска на изпълнението му. Не че щеше да го направи, със сигурност не. Просто беше любопитна, но преди всичко я водеше инстинктът за самосъхранение: ако попаднеше на змия, щеше и нея да държи под око. Колкото и интересен да беше спектакълът, дано свършеше по-бързо — защото гаденето отново се появи, въпреки че мъжът не беше в непосредствена близост до нея. Господи, каза си Джорджина, задникът му изглежда толкова твърд. Имаше чувството, че се задушава. Какви дълги крака, какви стегнати бедра. Мъжествеността му беше впечатляваща, дръзка и едновременно плашеща.
Господи, та той идваше при нея! Защо? А, да, лампата над ваната. Как я уплаши! Капитанът угаси лампата и над помещението падна спасителна тъмнина. Само лампата до леглото му светеше. Джорджина затвори очи, за да не гледа как мъжът ще се изтегне в божествено мекото си ложе. Ами ако не се завие? Луната беше изгряла и скоро щеше да потопи стаята в мека светлина. За нищо на света нямаше да отвори още веднъж очи.