— Съжалявам, сър.
— Забрави го. Щом толкова държиш да не те безпокоят на гърнето, следващия път окачи табела на вратата. Никой няма да посмее да влезе, дори аз.
Много по-просто е да сложиш ключалка, каза си тя, но не се осмели да му го предложи. Не беше очаквала такова нещо. Изненада се, че този човек може да прояви съобразителност и загриженост. Сега щеше да има възможност дори да се окъпе истински, вместо да продължава с краткото обливане в трюма.
— Стегни се, Джордж. Обичам лицето си и искам кожата му да остане цяла.
Изтръгната от мислите си, Джорджина изсъска:
— Тогава се обръснете сам! — И тресна бръснача на масата. Вдигна гордо глава и се отдалечи, а мъжът извика подире й:
— Я виж ти, хлапакът не може да се владее!
Тя спря рязко, забелязвайки едва сега какво е сторила. Обърна се бавно и по лицето й се изписа искрено разкаяние.
— Много съжалявам, сър. Не знам какво ми стана. Вероятно ми дойде твърде много. Иначе не съм избухлив, попитайте Мак.
— Питам теб. Или те е страх да бъдеш откровен?
Джорджина спря да диша. С усилие потисна следващата въздишка.
— Ни най-малко. Защо?
— И аз не знам. Първо, много си малък за плесници или за камшика, второ, ще ми струва доста усилия да ти измисля допълнителна работа като наказание. Следователно ти позволявам да говориш свободно, Джордж, особено след като сме толкова близки.
— Ами ако някой път прекаля и проявя неучтивост? — не можа да се удържи Джорджина.
— Тогава лично ще отупам дъното на панталоните ти и това е единственото наказание, което си позволявам. Но смятам, че няма да стане нужда. Прав ли съм, Джордж?
— Не, искам да кажа, да, сър — процеди през стисната зъби тя, едновременно уплашена и ядосана.
— Е, какво ще кажеш да продължим с бръсненето? И се постарай да внимаваш повече.
— Ако не… ако не говорите, ще съм по-съсредоточен — предложи възможно най-почтително Джорджина. Едната му вежда не закъсня да се повдигне. — Мислех, че мога да ви казвам всичко? — пошепна стреснато тя и посегна към бръснача. — И докато съм зает с бръсненето, не понасям да правите това.
Втората вежда се присъедини към първата. Този път по лицето му се изписа искрена изненада.
— Какво правя?
Джорджина сърдито размаха бръснача под носа му.
— Тази надменно вдигната вежда…
— По дяволите, това е в състояние да разгневи дори моряк!
— Толкова весело ли го намирате?
— Намирам, че тонът ти не е никак подходящ, малкия. Да говориш свободно още не означава да обиждаш капитана си и ти много добре го знаеш.
Разбира се, че го знаеше, но искаше да вдигне малко пушилка, за да провери докъде може да стигне. Очевидно не много далеч.
— Моля за прошка, капитане.
— Мисля, че решихме да ме гледаш в очите, когато се извиняваш. Значи не можеш да го понасяш — продължи самодоволно той.
По дяволите, пак й се надсмиваше. Подигравателните му забележки й бяха много по-омразни от вдигането на веждите.
— Предполагам, че е по-умно да не отговарям?
— Добре се изрази, Джордж. Както виждам, бързо се учиш — промърмори окуражително той и приятелски, но доста силно я потупа по рамото. Напълно неподготвена, Джорджина се стовари в скута му и той трябваше да я задържи, за да не падне. Младата жена инстинктивно посегна към него, за да се опре. Двамата останаха известно време така, хванати един за друг и забравили света около себе си. Магията трая само няколко секунди — после ръцете й се отдръпнаха като опарени.
Сякаш нищо не беше станало, сякаш помежду им не бе прескочила искра, капитанът отбеляза сухо, макар и с леко треперещ глас:
— Просто усещам как брадата ми расте, Джордж. Ще ме обръснеш ли, преди да сме стигнали Ямайка?
Джорджина беше твърде смутена, за да отговори по подходящ начин, и мълчаливо се зае за работа. Сърцето й биеше като лудо, слепоочията й туптяха. Само се уплаших, втълпяваше си тя, не беше от докосването му…
След малко огледа изпитателно работата си и откри само една капчица кръв. Без да го осъзнава, помилва нежно раничката и изтри кръвта.
— Не исках да ви причиня болка — извини се меко тя.
Отговорът му прозвуча още по-меко:
— Знам.
О, Господи, пак тези пеперуди в стомаха…
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Не ти ли е добре, Джорджи, момчето ми?
— Джорджи е достатъчно, Мак.
— Не съм сигурен. — Шотландецът хвърли бърз поглед към кърмата, за да се увери, че са сами, и продължи: — Оня ден едва не извиках „Джорджи, момичето ми“.
— Щом смяташ — промърмори равнодушно Джорджина.
Тя посегна неохотно към коша, който стоеше помежду им, и извади ново въже, за да увие краищата му и да го преплете с друго парче. Не изпитваше желание да прекарва свободното си време в близост до капитана, предпочиташе да помага на Мак в тази досадна работа. Мислите й обаче бяха другаде. Мак трябваше на няколко пъти да разплита обърканите въжета и да й ги хвърля обратно в скута, за да свърши работата си, както трябва. Джорджина изобщо не забелязваше какво върши и не продумваше нито дума.