— Бързам ли? — попита смаяно тя.
— Ами да, госпожице Нетърпение. Напусна презглава Англия, а сега същото това нетърпение те тласка отново да избягаш. На всичкото отгоре си имаш работа с лорд. Това преля чашата, нали?
— Той наистина се държи като аристократ — промърмори презрително Джорджина. — Но се съмнявам, че е такъв и в действителност. Няма ли закони, които разделят благородниците от търговците?
— Има нещо такова, но никой не го спазва. Освен това, доколкото знам, корабът не носи товар, следователно не търгува, поне при това плаване. Обаче до ушите ми стигна, че той наистина е благородник, дори виконт.
— Колко хубаво — отзова се иронично Джорджина, после от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. — Прав си, това не опростява нещата. Той наистина е проклет аристократ — как изобщо съм могла да се съмнявам в това?
— Виж какво, момиче, гледай на сегашното си положение като на наказание за прибързаните ти решения; ти не пожела да изчакаш, докато намерим друг кораб. Може би братята ти ще се смилят над страданията ти, преди да те наредят, както заслужаваш.
Лицето й се изкриви в подобие на усмивка.
— Благодаря ти, Мак, знам, че винаги мога да разчитам на черния ти хумор. Колко утешително…
Мъжът изръмжа нещо неразбрано и отново се зае с работата си. Джорджина последва примера му, но скоро отново отпусна ръце в скута си и се замисли. Накрая изговори на глас онова, което я потискаше:
— Мак, чувал ли си за хора, които се разболяват от близостта на някого или нещо?
Шотландецът се намръщи и я изгледа с проницателните си сиви очи.
— Как така?
— Просто се разболяват. Гади им се.
— Аха. — Лицето му се разведри и той обясни с вид на видял и патил човек: — Това става от много ядене или когато мъжът е препил, или ако жената е бременна.
— Не, не е това. Човекът е съвсем здрав, но когато се доближи до нещо определено, му става лошо.
Лицето на Мак отново помрачня.
— Нещо определено? Добре ли те разбрах? Би ли имала добрината да ми обясниш кое те прави болна?
— Не говоря за себе си.
— Джорджи!
— Е, добре, ще ти кажа — предаде се неохотно тя. — Капитанът е виновен. Всеки път, когато се доближа до него, стомахът ми се бунтува.
— Всеки път?
— Е, може би не.
— Гади ти се, така ли? Повръщаш ли?
— Само веднъж, но… Това беше първия ден, когато открих кой е той. Накара ме да ям, а аз бях нервна и всичко излезе навън. Оттогава често ми става лошо, но не съм повръщала — поне досега.
Мак замислено подръпна рядката червена брада, която отскоро красеше лицето му, и замълча. Не беше съвсем сигурен дали предположенията му са верни, затова ги запази за себе си. Приемаше, че Джорджина е ужасно ядосана на капитана и дори не забелязва колко привлекателен го намира. Беше твърде неопитна, за да сметне странното чувство в стомаха си за чувствено вълнение. Накрая все пак заговори:
— Може би причината е в одеколона му или в сапуна? Как мислиш? Или си маже косата с помада?
Очите й се разшириха от почуда и тя избухна в луд смях.
— Ама разбира се! Как не помислих за това! — Хвърли въжето в ръцете му и скочи.
— Къде отиваш?
— Не е от сапуна, защото аз използвам същия. Не си маже косата — но има шише одеколон, което използва след бръснене. Ще отида да го помириша и ако то е виновно, познай какво ще направя.
Смехът й го успокои, но все пак й даде добър съвет:
— Ако го хвърлиш през борда, той ще го потърси.
Тя понечи да му отговори, че хич не я интересува, но веднага разбра, че не е особено умно да се поддава на настроенията си и да попадне отново в затруднено положение.
— Ще му кажа истината. Той е един див овен, но… не е толкова безчувствен, че да използва отново онази воняща течност. До скоро, Мак. Или най-късно до утре — поправи се тя, като видя залязващото слънце.
— Обещай ми да не правиш глупости, за които ще получиш наказание.
Само ако Мак знаеше с какви наказания я бяха заплашвали…
— Обещавам!
Тя говореше искрено. Ако наистина й се гадеше от одеколона, веднага щеше да каже на капитана. Тя се втурна към долната палуба и налетя право в ръцете му.
Стомахът й се разбунтува и лицето й се изкриви в жална гримаса.
— Аха — отбеляза сухо Джеймс Малори. — Да не четеш мисли?
— Как, моля?
— Говоря за израза на лицето ти. Сигурно си усетил, че трябва да си поговоря с теб? Не са ми приятни навиците ти за къпане — По-точно липсата на такива навици.
Лицето й пламна, после се оцвети в тъмночервено.
— Как си позволявате…
— Хайде, хайде, Джордж. Да не мислиш, че не знам? Всички момчета на твоята възраст смятат банята за дяволско мъчение. И аз съм бил момче. Но ти живееш в моята кабина и…