— Какво правиш?
— Сър?
— Какво правиш с това шише?
Джорджина разбра какво мисли той, затова набързо затвори шишенцето и го постави на мястото му.
— Не е това, което си мислите, капитане. Нямах намерение да го използвам, не ми и трябва, защото се окъпах, кълна се. Не съм толкова глупав да мисля, че ще прикрия лошата миризма с малко одеколон. Познавам хора, които го правят, но аз… не съм от тях.
— Радвам се да го чуя, но това не е отговор на въпроса ми.
— О, вашият въпрос. Просто исках да го помириша… — Да го помиришеш, след като той го използва всеки ден? Няма да ти повярва, Джорджи. Какво толкова лошо има в истината? Той също не се засрами, като ти каза, че вониш. — Истината е, че…
— Дай да те видя, Джордж. Сам ще се убедя в истината.
Зъбите й затракаха от вълнение. Този проклетник искаше да я подуши, а тя не можеше да предприеме нищо срещу него! Сигурно се отвращаваше от нея, но трябваше да го направи. А беше облечен само с тънкия копринен халат. По вените й се разля гореща вълна.
Джорджина заобиколи леглото и застана пред него, нервно потривайки ръце. Той явно не се шегуваше, защото се приведе, мушна носа си в якичката й и шумно пое въздух. Джорджина щеше да се въздържи от оплаквания, ако бузата му не бе докоснала нейната.
— За какво ли стенеш пък ти?
Това звучеше, сякаш той е този, който има основания да се оплаква. Нищо не помагаше. Джорджина имаше чувството, че стомахът й се преобръща. Тя бързо отскочи назад, достатъчно далече, за да може да диша, и виновно сведе очи.
— Моля за прошка, капитане, но… Ще ви кажа честно — вие ме разболявате.
Нямаше да се изненада, ако получеше някой шамар, но мъжът остана неподвижен и в краткия му отговор прозвуча истинска обида:
— Извинявам се.
По-добре да я беше ударил. Сега обаче трябваше да му обясни какво става дума. Как можа да й хрумне, че е най-добре да му каже истината в очите? Всъщност проблемът си беше неин. Никой освен нея не се разболяваше, когато стоеше в близост до него, значи виновната беше тя. Вероятно нямаше да й повярва, а просто щеше да си помисли, че е решила да си отмъсти за твърдението му, че мирише. Точно така, той щеше да си помисли, че именно тази е причината за изповедта й, и да се ядоса. По дяволите, защо не можеше да си държи езика зад зъбите?
Вече беше късно. Бързо, преди Джеймс да е успял да реагира, тя започна да обяснява:
— Не съм имала намерение да ви засегна, капитане. И аз не знам откъде идва това. Вече питах Мак и той каза, че може би причината е в одеколона ви. Затова помирисах шишенцето. Но то не е виновно. Бих се зарадвала, ако беше така. Със сигурност е само глупава случайност.
— Какво има?
Слава Богу, гласът му звучеше спокойно, видът му също беше такъв. А тя се боеше, че ще побеснее от гняв.
— Винаги, когато сте тук, ми става лошо, особено когато се приближите. — По-добре да не му казва, че се чувства странно дори когато само го гледа. Най-добре да свърши бързо, като поеме вината върху себе си. — Проблемът е само мой, сър. Моля, забравете какво казах.
— Да забравя?
Ама той шегуваше ли се? Много й се искаше да потъне в земята от срам. Май не беше толкова спокоен, колкото изглеждаше. Толкова ли се ядоса на дързостта й, че не намираше думи?
— Каква е… болестта ти?
Ставаше все по-лошо. Сега пък искаше да чуе подробности. Вярваше ли й или просто искаше да докаже, че е отишла твърде далеч и заслужава порция пердах. Можеше да се престори, че всичко е било заблуда, и да се извини, защото това само щеше да потвърди подозрението му.
Наистина съжаляваше, че се е разприказвала, но трябваше да му каже истината.
Тя събра целия си кураж и обясни:
— Сякаш съм болна от морска болест.
— Да не по…
— Не! Само се чувствам странно слаба, задъхвам се и ми става топло… всъщност горещо, макар че със сигурност нямам температура. И ме обзема такава слабост, сякаш всичките ми сили са се изпарили.
Джеймс я гледаше невярващо и не можеше да повярва в чутото. Тази жена наистина ли не знаеше какви симптоми е описала току-що? Толкова ли беше невинна? Това предизвика шок, който го улучи в най-чувствителното място и той изпита същото като нея. Тя го желаеше. Обърканите му опити за прелъстяване имаха успех, а той дори не бе забелязал. Не можеше, защото тя не го знаеше. По дяволите! Незнанието не е нещо лошо, но за него беше ад.
Трябваше да промени стратегията си. Щом тя не знаеше какви чувства изпитва, със сигурност нямаше да го помоли да я люби. Значи трябваше да забрави вълнуващите представи. Въпреки това тя трябваше да предприеме първата крачка, защото това щеше да го постави в по-изгодно положение и нямаше да му се наложи да признае, че отдавна е прозрял маскарада й.