Не биваше да спира онова, което правеше с нея, особено чувствата, които я вълнуваха, и въпреки това… Не трябваше ли да го отблъсне, или поне да се опита? Фактът, че се отдаваше съзнателно на настойчивостта му, означаваше, че я приема. Така ли беше наистина? Дали беше честна към себе си?
Как можеше да знае, след като не беше в състояние да разсъждава разумно? На известно разстояние може би, но сега ги деляха само милиметри и чувството беше толкова прекрасно… О, Господи, тя се бе предала, макар да не го съзнаваше. Не! Трябваше поне да направи опит да се отдръпне, най-малкото заради съвестта си; която още утре щеше да я попита как е допуснала такова нещо…
— Капитане? — промълви между две целувки тя.
— Какво?
— Ще ме любите ли?
— О, да, мила.
— Смятате ли, че така трябва?
— Разбира се. Това е единственото лекарство за твоята болест.
— Не говорите сериозно, нали?
— Разбира се, че говоря сериозно. Гаденето, малката ми, не е било нищо друго, освен съвсем естествен копнеж… за мен.
Копнеж по него? Не, тя не го обичаше. Но то обясняваше наслаждението й. Очевидно не беше задължително да обичаш обекта на желанието си. Това значи беше отговорът. Всички приказки, размишления, отклоняването от чувствата, макар и само за кратко, не промениха нищо в усещанията й. Те бяха тук, ставаха все по-силни и настойчиви… Да, тя го искаше — поне този път.
Позволявам ви да продължите, капитане.
Не го каза на глас, защото щеше да го развесели, а в момента най-малко искаше това. Набързо приключи диалога със съвестта си и като го обгърна с ръце, му показа без думи за какво мисли в момента. Той разбра знака и реагира веднага.
Вълнуващо? Не, това не беше точната дума. Той се намести между краката й и цялото й същество се разтвори, за да му направи място. Устните му помилваха нейните, плъзнаха се по шията и се задържаха върху гърдите й. Той се надигна за миг и тя усети съжаление. Беше толкова хубаво да усеща тежестта на тялото му. Но ето че дойде чудото — някъде дълбоко в утробата й припламна огън, тя усети големия, твърд член, който проникна в нея, изпълни я, събуди чувствеността й. Вече познаваше тялото му, знаеше какво е влязло в нея. Не се страхуваше, но… Никой не й каза, че ще боли.
Джорджина изплака тихо, най-вече от изненада, но и защото я заболя.
— Капитане, знаете ли, че ми е за първи път?
Мъжът се отпусна с цялата си тежест върху нея, сякаш рухна отгоре й. Лицето му беше заровено в косите й, устните му пареха кожата на врата й.
— Едва сега го забелязах — чу се тихият му глас. — Мисля, че спокойно можеш да ме наричаш Джеймс.
— Ще си помисля, но сега те моля да престанеш.
— Не.
Дали не се смееше? Тялото му се разтърси от силна тръпка.
— Може би бях твърде учтива?
Сега вече се смееше, високо и сърдечно.
— Съжалявам, любима, кълна се, но… Господи, каква изненада! Никога не бих помислил, че ти… че си толкова страстна.
— Защо заекваш?
— Наистина ли? — Той се надигна и леко докосна с устните си нейните, преди да й се усмихне. — Мила моя, няма причина да спирам сега, дори ако можех. Вече се случи и болката отмина. — За да го докаже, той се задвижи меко в нея и очите й се разшириха. Не усещаше нищо друго, освен физическо блаженство. — Да престана ли?
Това е за теб, чиста съвест!
— Не.
— Слава Богу!
Очевидното му облекчение я накара да се усмихне. Бавните движения на хълбоците му усилиха възбудата й, превишавайки всичко, което бе изпитала досега, докато напрежението се разтовари в божествена експлозия, от която тялото й пламна. Силен вик се изтръгна от гърлото й, устните му го поеха и й го върнаха, когато той също стигна до кулминацията.
Джорджина остана дълго време като замаяна, не можейки да повярва в току-що изпитаното удоволствие, което не можеше да се сравни с нищо друго. Вкопчи се здраво в мъжа, който я бе научил на какъв чувствен екстаз е способно тялото й. Чувства на благодарност и нежност се смесиха с потребността да го целуне и да му признае, че е бил чудесен и колко прекрасно се чувства сега. Разбира се не го направи. Само го прегърна силно, помилва го и нежно целуна рамото му, толкова леко, че той надали го забеляза.
Но мъжът усети целувката. Джеймс Малори, прочут лондонски женкар и преситен аристократ, беше в състояние на свръхчувствителност, усещаше и най-малкото движение на жената до себе си и беше омагьосан от докосванията й — много повече, отколкото му се искаше да признае. Никога преди това не беше се вълнувал от жена с такава сила. Направо да се уплашиш…