— Все пак сте англичанин — настоя тя, макар и не толкова гневно.
— Права си. Но това не бива да ни смущава, любима — продължи да шепне заклинателно Джеймс, хапейки устните й. Джорджина беше съгласна с него. Промълви само едно слабо „не“ и тялото й започна да отговаря на милувките му. Тя усети втвърдяването в слабините му и този път веднага разбра за какво става дума. Ако сега се любят, неприятните въпроси ще престанат, каза си тя, без да свързва с предстоящото любене страстните чувства, които се надигаха в сърцето й.
След известно време, когато завивките бяха още по-объркани от преди, Джеймс й намигна и заговори отново:
— А сега е време да си поговорим за моите чувства. Представяш ли си какво ми беше, когато открих, че момчето, което съм взел под крилото си, в действителност е жена? Срамът, който изпитвам дори само при мисълта как ми помагаше да се къпя или как вечер се събличах пред теб…
Така погледнато, Джорджина имаше всички основания да се срамува. Не стига, че се бе преоблякла като мъж, ами и беше поставила капитана в неудобно положение. Трябваше да му разкрие истината още първия ден, или най-късно по време на къпането. Вместо това тя си въобрази, че ще съумее да се крие до края на пътуването и никой няма да узнае нищо. Той имаше всички основания да е ядосан и тя попита колебливо:
— Много ли ми се сърдите?
— Не, сега вече не. Бих казал, че съм получил подобаващо обезщетение. Да, ти наистина си заслужи прекосяването на Атлантика. Вече сме квит.
Как можа да каже такова нещо, стъписа се Джорджина, след всичко, което се случи помежду им?
Ама разбира се, глупачко! Той е англичанин, нали? Проклел дързък аристократ. Как презрително те нарече женичка. Е, сега поне знаеш за каква те смята.
Тя се надигна бавно, изгледа го отвисоко и смръщи чело. Джеймс веднага усети колко дълбоко я е наранил.
— Можехте да почакате поне до утре с гадостите си, негоднико!
— Извинявай, май не те чух добре?
— Много добре ме чухте. По-добре се извинете.
Джеймс протегна ръка към нея, но тя вече беше скочила от леглото.
— Ти не ме разбра, Джордж. Не исках да кажа това — опита се да я усмири той. Джорджина се завъртя като ужилена и го изгледа с пламтящи от гняв очи.
— Не ме наричайте така!
Джеймс най-после разбра колко безсмислен е този спор и внимателно се опита да я успокои:
— Аз все още не знам истинското ти име.
— Джорджина.
— Божичко! Моите най-искрени съболезнования. Предпочитам да остана при Джордж — отвърна с добре изигран ужас той.
Да не мислеше, че ще я накара да се усмихне? Не, шегата с пътуването, което е спечелила с честен труд, я бе наранила твърде дълбоко.
— Лягам си, капитане — в моето легло! — отговори ядно тя и с надменен поглед и маниери на изискана дама, макар чисто гола, прибави: — Бих се радвала, ако утре ми намерите друга каюта.
— Ето го най-после истинския Джордж със съвършените му маниери.
— Върви по дяволите — промърмори тя и засъбира разпилените си дрехи.
— Защо се обиждаш? Исках само да ти направя комплимент… по свой начин.
— Вашият начин е отвратителен — изсъска тя и завърши изречението с провлечено „сър“.
Джеймс въздъхна, но като я видя да крачи гордо към койката си с разпилени по гърба кестеняви къдрици, отново се ухили и една не се изсмя с глас. Какво възхитително създание.
— Как изтърпя цяла седмица в смирение?
— Езикът ми е целият на дупки — изфуча в отговор тя.
Джеймс се изсмя, но тихо, за да не го чуе тя, и проследи с поглед как Джорджина с типично женска ярост запрати дрехите си в ъгъла. Още в същия момент тя проумя грешката си, грабна ризата и я навлече. Понечи да се покатери в койката си, но като помисли малко, навлече и панталоните. Едва тогава се отпусна в люлката. Лекотата, с която се настани в нестабилното си легло, отново помни на Джеймс, че то никога досега не бе й създавало трудности.
— Ти си пътувала по море и преди идването в Англия, нали, Джордж?
— Не ви ли казах достатъчно ясно, че не съм Джордж?
— Остави ми поне това удоволствие, малка госпожице. Повече ми харесва да те наричам Джордж. Е, пътувала ли си…
— Разбира се — прекъсна го дръзко тя и демонстративно се обърна към стената. Ала не можа да се сдържи да не добави: — Всъщност аз притежавам собствен кораб.
— О, разбира се, мила — съгласи се шеговито той.
— Говоря истината, капитане.
— Може и да е така, но какво те доведе в Англия, след като я мразиш до дън душа?
Джорджина вече скърцаше със зъби.
— Това не ви засяга ни най-малко.