— Не е нашият човек. Само двама благородници, ако се съди по вида им. Май са сбъркали адреса.
— Винаги съм казвала, че тия типове са толкова самонадеяни, та се врат навсякъде — изсъска възмутено Джорджина.
— Винаги ли? — ухили се Мак. — Мисля, че само от шест години!
— По-рано не ми правеше впечатление — призна недоволно Джорджина.
Мак едва успя да потисне смеха си. Какъв злобен тон, каква дръзка лъжа! Гневът срещу англичаните, който Джорджина таеше в сърцето си след отвличането на любимия й Малкълм, не беше угаснал и след войната и щеше да трае, докато не си върнеше годеника. Тя носеше омразата дълбоко в себе си и я криеше под изискано и сдържано поведение — поне тя си мислеше така. Братята й се възмущаваха на висок глас от несправедливостите на англичаните спрямо американците. И то не чак след започването на войната, а много преди това, когато външната търговия беше тежко засегната от английската блокада на европейските пристанища. Ако някой имаше лошо мнение за англичаните, това бяха братята Андерсън! Повече от десет години Джорджина слушаше, че англичаните са „дръзки мръсници“, но това не я тревожеше особено. Само понякога кимаше небрежно в знак на съгласие. Ала когато британският произвол я засегна лично с отвличането на годеника й в британската флота, държанието й рязко се промени. Не беше толкова яростна като братята си, но не оставяше съмнение, че дълбоко презира и се отвращава от всичко английско.
Джорджина усети веселието на Мак, без да вдига очи към ухиленото му лице. Дощя й се да го ритне по пищяла и едва успя да се удържи. Не стига, че седеше тук трепереща, боейки се дори да вдигне глава, и съжаляваше за глупавия си инат, който я доведе в тази адска дупка, ами мъжът до нея намираше повод да се подиграва! Понечи да хвърли един поглед към суетните контета, които без съмнение бяха облечени в пъстра коприна, без дори да й хрумне, че Мак се смее на нея.
— Помниш ли случайно Уилкокс, Мак, истинската причина за идването ни тук? Ако не ти струва твърде големи усилия…
— Не ставай нахална! — укори я тихо мъжът.
— Прощавай — въздъхна Джорджина. — Надявам се този тип скоро да се появи. Сигурен ли си, че вече не е тук?
— Виждам няколко чудновати лица, но между тях няма нито един дребен, набит тип на възраст около двадесет и пет години, с восъчно руси коси и брадавица на долната устна. Трудно бих могъл да го пропусна при това описание.
— Ами ако са ти го описали невярно? — попита замислено Джорджина.
Мак сви рамене.
— Това е всичко, с което разполагаме. И е по-добре от нищо. Не можем да тръгнем от маса на маса и да… Божичко, къдриците ти, моми…
— Тихо! — изсъска Джорджина и набързо напъха под вълнената шапка изплъзналия се кичур.
За нещастие палтото й се надигна и разкри гледката на привлекателното задниче, напъхано в твърде тесните панталони. Дори от разстояние никой нямаше да я сбърка с мъж или момче. Младата жена бързо свали ръцете си, но беше вече късно. Единият от двамата елегантни господа, които малко преди това бяха привлекли върху себе си вниманието на сбирщината моряци и които бяха заели места няколко маси по-нататък, веднага забеляза съблазнителните женски форми.
Джеймс Малори беше запленен, макар че е нищо не го показа. Това беше деветата кръчма, която двамата с Антъни обхождаха в търсене на Джорди Камерън, шотландския братовчед на Рослин. Тази сутрин бяха научили, че принуждавал младата дама да се омъжи за него, даже се опитал да я обезчести и тя едва успяла да се изплъзне. Това беше истинската причина, поради която Антъни я бе направил своя жена: за да я защити от онзи подъл тип. Сега младият съпруг беше твърдо решен да намери негодника и след подобаваща порция бой да го осведоми за брака си и да го прати обратно в Шотландия. И всичко това само за да защити една млада жена? Не, брат му сигурно беше забъркан по-дълбоко в тази работа.
Както и да е. Като забеляза червенокосия на тезгяха, Антъни си каза, че е намерил търсения човек. Всичко, което знаеха за този братовчед, беше, че има морковени коси, сини очи и несравним шотландски акцент. Това ги накара да наострят уши, когато Мак размени няколко думи е Джорджина.
— Смятам, че чух достатъчно — заяви кратко Антъни и скочи.
Джеймс, който познаваше пристанищните кръчми по-добре от брат си, знаеше отлично какво ще се случи, ако се стигне до сбиване. Само след секунди всички мъже щяха да наскачат като луди. Антъни и Джеймс бяха добре тренирани боксьори, но на места като тези правилата на играта не важаха.