— По дяволите! — изрева Джеймс, гледайки недоумяващо дъската. — Много си хитра, Джордж. Отклони вниманието ми и ме победи.
— Аз ли? Ти през цялото време ме тормозеше с въпросите си. Това е типично за мъжете. Винаги имат готово оправдание, когато загубят от жена.
Джеймс ухилено я придърпа към себе си.
— Не бяха въпросите, любима. Отвличаше ме привлекателното ти тяло — а за такова нещо съм готов да изгубя и повече игри.
— Нали бях облечена! — възпротиви се тя.
— Но под ризата нямаше нищо!
— Ти ли ми го казваш, с това тънко халатче — промърмори шеговито тя и плъзна ръка под галещата коприна.
— Аха, значи и аз те смущавах!
— На този въпрос няма да отговоря.
— Хайде, хайде, не ми разправяй, че нищо не ти идва наум — отговори развеселено той. — А аз вече се съмнявах в способностите си.
— Да объркваш хората с дързостите си?
— Точно така, любов моя. Но поне докато те карам да млъкнеш…
Джорджина имаше готов отговор, но само след няколко мига умът й беше другаде…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
За Джорджина ставаше все по-трудно да продължи да играе ролята на юнгата Джорджи Макдонел. Вече наближаваха Западноиндийските острови и Джеймс искаше тя да бъде до него, дори когато излизаше на палубата. Трябваше да полага големи усилия, за да прогони чувствата от лицето си, защото всеки път, когато поглеждаше, я обливаше вълна на нежност и желание.
Ала тя се владееше или поне така си въобразяваше. Понякога я обхващаха съмнения дали членовете на екипажа не подозираха нещо, макар че се правеха на невинни агънца. Повечето й се усмихваха на минаване или подчертано любезно я поздравяваха с добро утро. А в началото не я удостояваха дори с поглед. Дори сприхавият Арти и Анри, мрачният французин, се държаха много по-учтиво. Разбира се, съвместният живот на кораба свързва хората, а плаването продължаваше повече от месец. Трябваше да пази анонимността си до края, това беше единствената й грижа и беше от значение за Мак… не, преди всичко за самата нея, защото ако Мак откриеше, че капитанът й е любовник, ясно беше какво може да се очаква от него. Щеше да подскочи до тавана и имаше всички основания за това. Дали всичко онова, което стана, беше действителност? Понякога я обхващаха съмнения.
Не, наистина, Джеймс беше неин любовник, както се казваше, но не я обичаше истински, само я желаеше. Тя също, това беше извън всяко съмнение. След втората любовна нощ вече не можеше да го отрича. Такъв мъж се среща само веднъж в живота — ако изобщо се срещне. Защо, за Бога, трябваше да остави неизползван този единствен по рода си шанс? Много скоро щяха да се сбогуват и всеки да тръгне по пътя си; той ще се заеме със сделките си, а тя ще се качи на някой от корабите на „Скайларк“ и ще напусне Ямайка. Какво я очакваше вкъщи? Монотонен живот, всеки нов ден досаден като предишния, без вълнения, без мъж до нея — само със спомените за Джеймс и самотните й мечти и фантазии.
Джорджина се опитваше да прогони мисълта за раздяла, за да не помрачава настоящето и да се наслади докрай на всеки момент, прекаран в обществото на този „неустоим развратник“.
В момента това и правеше, облегната на перилата на междинната палуба, без да изпуска от очи капитана, който се бе навел над една морска карта заедно с Кони, за да уговори новия курс, и не й обръщаше внимание. Всъщност задачата да предава капитанските заповеди беше нейна, но той рядко й възлагаше подобни поръчения; най-често съобщаваше заповедите си на Кони, който изреваваше на висок глас към палубата. Беше й много приятно да остане незабелязана, за да се възстанови от погледа, който й бе хвърлил преди малко: огнен и пълен с похотливи обещания. Който я видеше сега, със сигурност щеше да помисли, че я е хванало слънцето, толкова беше зачервена от радостно очакване. Сутрин, обед, вечер — любовните им игри не бяха вързани с времето. Когато я желаеше, той й го казваше недвусмислено и тя се съгласяваше веднага, независимо колко беше часът.
Джорджина Андерсън, ти си станала безсрамна мръсница!
Младата жена само се усмихна на угризенията на съвестта: много ти благодаря, и сама го знам, въпреки това се наслаждавам на всеки миг, прекаран с него.
О, боже, наслаждаваше се и то как! Толкова й беше хубаво да седи тук, да го наблюдава и да усеща тръпките в стомаха, причинени от „морската болест“, която той скоро щеше да излекува по своя специален начин. Джеймс беше свалил якето си и топлия вятър, който духаше от няколко дни, развяваше копринената риза, в която изглеждаше безсрамно привлекателен. Като го гледаше в този вид, винаги й приличаше на пират. С тази златна обица, с тесните панталони и ботуши до коленете… Вятърът галеше силните му крайници и на нея много й се искаше да направи същото… Нали беше решила, че има нужда от почивка?