Но сега не беше време да мисли за това, което бе направила Айзабел. Сега трябваше да поправи най-новите поражения, които постъпките й бяха предизвикали.
Стегна се, за да посрещне реакцията на Маги, докато й обясняваше:
- Поради тази причина МакДъглас продължава да ни напада. Той иска Локлан да му предаде Юън, за да го накаже. МакДъглас няма да се откаже, докато не пролее кръвта на Юън, за това, че му е отнел Айзабел, дори когато копелето би трябвало да е благодарно на Юън, че му е спестил живот, пълен с нещастие, който съм сигурен, че щеше да му осигури тя.
Вместо да се обезкуражи от думите му, Маги сякаш се успокои. Тя кимна сериозно.
- Добре е, че взех нещата в свои ръце, нали? В противен случай това никога няма да приключи.
Брейдън се вгледа в нея невярващо и усети внезапна нужда да сложи пръст в ухото си, за да го отпуши. Със сигурност не бе чул добре.
- Няма да приключи, Маги. В крайна сметка единият или другият клан ще нападне жените и ще ги завлече обратно в домовете им. Не разбираш ли, че планът ти никога няма да проработи?
Тя вдигна упорито брадичка. Решимостта й блестеше ярко в очите й.
- Трябва да успее. Рано или късно единият от леърдите ще се вразуми.
- Рано или късно единият от леърдите ще нападне.
- Те не биха посмели да нападнат майките, жените и дъщерите си.
- А Бриджит?
- Това е различно.
Брейдън пое дълбоко въздух, за да се успокои, преди да каже нещо, за което после ще съжалява. Как може една толкова интелигентна жена да бъде толкова глупава?
Това щяха да бъдат два много дълги дни, ако продължи с тези небивалици. Щеше да й бъде за урок, ако я остави да се оправя сама. Всъщност щеше да се радва да я остави да се пребори с Фъргъс сама.
Но не можеше да го направи. Както не можеше да я остави да посрещне сама гнева на Локлан.
- Тогава е хубаво, че съм тук, за да те защитавам - каза най-накрая той, - тъй като със сигурност ще искат да те обесят заради безразсъдността ти.
Тя го погледна подозрително.
- Не се преструвай, че си тук като защитник. Знам за какво си дошъл. Тук си, за да съблазниш някоя от нас, така че жените да спрат да ме слушат и да се върнат у дома.
Брейдън се усмихна, за да прикрие бодването на съвестта си.
- И какво би те накарало да мислиш така?
- Защото знам какъв похотлив негодник си ти.
- Винаги си очаквала най-лошото от мен, малко цветенце, нали?
В очите й се появи странно изражение докато го наблюдаваше. Ако Брейдън не я познаваше по-добре, щеше да реши, че е разочарование.
- Имаше време, когато очаквах само най-доброто от теб. - Настойчивият й глас накара сърцето на Брейдън да трепне. А когато Маги завърши изречението си, той се почувства сякаш бе забила кама в корема му. - За жалост, след това възмъжа.
- Какво имаш предвид? Тя поклати глава.
- Няма значение. Кажи ми колко време мислиш да продължиш този фарс и да се преструваш на наш защитник?
Брейдън реши да бъде честен с нея. Имаше право да знае точно какво щеше да се случи с нея, ако продължи да упорства.
- Локлан ми отпусна два дни. Ако не успея да те принудя да излезеш от убежището си до тогава, той ще разбие стените и ще остави мъжете да се разправят с теб. - Няма да посмее! Брейдън кимна сериозен. - Ще го направи. Трябва да разбереш в каква позиция си го поставила. Точно сега мъжете започват да се съмняват в способностите му на лидер. Ако не може да обуздае жените скоро, тогава ще бъде принуден да вземе драстични мерки.
Маги усети как сърцето й се свива при думите му. Какво щеше да направи, ако я принудят? Бе разчитала, че мъжете няма да ги наранят, но при всяко следващо нападение, убедеността й намаляваше.
Може би просто трябваше да отвори портите и да се прибере у дома.
За едно двадесет и две годишно момиче бе твърде трудно да се справи с тази ситуация. Всъщност бе твърде трудно дори и за осемдесетгодишна жена
Потърка очите си с ръце, в опит да измисли някаква алтернатива. Някакъв начин да прекрати всичко това.
Какао трябваше да направи? Ти си добро девойче, малка Бърборке, с добро сърце, чу тя гласа на Ангъс в ума си. Знам, че мога да ти се доверя, че винаги ще постъпваш както е редно.
Само да имаше силата да го направи. Изморена от борбата, от неспирните оплаквания на жените и от несигурността на собствения си ум, тя погледна към Брейдън.
Слънчевата светлина хвърляше тъмночер-веникави отблясъци в черната му коса, очите му блестяха със същата покоряваща топлина, с която я успокояваше, още когато тя бе съвсем малка, а той момче. Дори сега си спомняше вътрешния мир, който й бяха дарявали младежките му прегръдки някога.