Маги кимна с натежало сърце. Светците да са й на помощ, но нямаше никаква идея как да се справи с положението.
Това, от което се нуждаеше, бе помощ.
Разрови из ума си, но виждаше само една възможност. Колкото и да не й се искаше да го признае, нуждаеше се от Брейдън. Знаеше, че той е единственият, който може да намери решение. Ако някога се бе раждал мъж, създаден за прегово-
ри, това бе Брейдън.
Но й присядаше само при мисълта, че трябва да търси отговор при самия дявол. Дори и сега можеше да види наперената му походка. Арогантността му.
Мислеше се за безпогрешен и сега тя щеше да повдигне самочувствието му.
И все пак нямаше друг избор. Животът на братята й и на много други хора зависеше от нея.
Вземайки твърдо решение, тя се запъти да открие негодника.
Брейдън вървеше по добре познатия му път към църквата, докато размишляваше върху случилото се и какво му оставаше да направи. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва и ако не бе толкова вбесен, щеше да бъде спокойна, хладна вечер. Такава, в която бе най-добре да си намериш някое склонно момиче и да прекараш с нея тихите часове на нощта.
Но тази нощ в ръцете му нямаше да има такава жена, която да издава сладки, блажени въздишки в ухото му.
Тази вечер той трябваше да се разправя с Маги. И още по-лошо с твърдоглавието й, защото не се съмняваше, какъв ще бъде отговорът й, когато я помоли, отново, да предаде жените на Фъргъс и останалите.
Щеше да се провали, както ако помоли слънцето да не изгрява. Или стените покрай него да дишат.
Брейдън стисна зъби, изпитвайки желание да започне да блъска глави една в друга. Нямаше ли край тази безизходица?
Защо не можеше някой друг да е отговорен
за това?
Какво си бе мислил Фъргъс, когато реши да нападне Локлан?
Когато Брейдън влезе в малката църква, за да открие другите си двама братя, можеше да се закълне, че кръвта му кипна. Всеки нерв в тялото му се сви и той се нуждаеше от цялата си сила, за да не блъсне вратата на църквата и да я избие от пантите й.
Залязващото слънце се промъкваше в стаята през двата големи прозореца със стъклописи, които изобразяваха раждането и смъртта на Христос. Безброй цветове покриваха с петна стария каменен под, докато той вървеше към вътрешността на църквата.
Там имаше желязна поставка за свещи, отляво на нефа, където работеха братята му. Син държеше подвижната стълба, докато Юън стоеше на предпоследното стъпало, поправяйки покрива. Брейдън тръгна към тях и бързо им разказа последните прекрасни новини.
- Сериозно ли говориш? - попита Син, веднага щом Брейдън приключи с разказа си.
Юън слезе от стълбата,
- Какво имаш предвид с това, че са взели Локлан в плен?
- Чу ме - отговори Брейдън. - Веднага щом Фъргъс си тръгна оттук е обиколил домовете, събрал е мъжете и ги е подтикнал. Когато Локлан се е върнал в замъка, са го наобиколили.
- Тези копелета! - изрева Юън. - Дай ми един меч и аз...
- Какво? - попита Син, прекъсвайки го. -
Ще окъпеш всички със своята кръв? Осъзнавам, че си малко По-голям от нормален мъж, но ние все още сме само трима срещу колко?
- В залата бяха поне четиридесет. Син поклати глава.
- Прекалено много са, за да се бием.
- Сасенак - Презрително се обърна към него Юън.
Преди Брейдън да може да мигне, Син сграбчи яката на Юън и издърпа главата му докато погледите им се срещнаха. Мрачният, зъл поглед, изписан на лицето на Син, би накарал всеки друг мъж да се подмокри.
- Да не си посмял отново да ме обидиш, братко - процеди Син, а в тихия му глас се долавяше дяволски гняв. — Забравяш кой от нас бе изхвърлен от Шотландия и предаден в ръцете на враговете ни. Аз съм се бил за живота си, докато твоя задник е бил глезен от предан баща и любяща майка. Ако имаш желание да разбереш от първа ръка на какво са ме научили, тогава грабвай скъпоценния си меч и ела отвън.
За първи път в живота си Брейдън видя несигурност да се прокрадва в очите на Юън.
А на Брейдън вече му бе дошло до гуша. Изръмжавайки към Син, той ги раздели, като освободи хватката на Син от ризата на Юън и пристъпи между тях.
- Исусе, Мария и Йосиф, няма ли един-единствен човек в целия град, който да може да изкара поне секунда, без да остави чувствата си да вземат надмощие над него? Остави го на мира, Син, или кълна се, че в настроението, в
което съм в момента ще откъсна главата от раменете ти и ще я използвам за табуретка.
Лицето на Син бе маска на пълно неверие, когато погледна скептично към Брейдън.
Малко, ако имаше въобще, бяха мъжете, които се бяха изправяли срещу Син, защото се страхуваха от рицарските му умения и сприхавия му нрав. И ако Брейдън не бе толкова ядосан, щеше да се разсмее на изражението върху лицето на Син.