Но точно в този момент, не можеше да открие веселие в нищо.
Възвръщайки безразличието си, Син отговори остро:
- Повярвай ми, няма нищо, което да желая повече от това да обагря в червено меча си с шотландска кръв, но ако нападнем замъка, първата жертва ще е Локлан.
Брейдън кимна.
- Точно с това ме заплашиха, преди да тръгна. На челюстта на Син един мускул потрепери
докато обмисляше проблема.
Когато проговори отново, гласът му бе злокобен:
- Нека не забравяме, че се занимаваме с мъже. Мъже, които са разгонени и гладни. В тяхното състояние са способни почти на всичко.
- И така, какво ще правим? - попита Брейдън. Син потърка брадичката си докато мислеше.
- Колко време ти дадоха?
- Четири дни. Ако жените на са се прибрали до тогава, ще убият Локлан и ще нападнат църквата.
- Четири дни - повтори Юън. - Е, това ни дава достатъчно време, за да отровим повечето от тях.
Син се изсмя рязко.
- Напомни ми да те взема при следваща си обсада, малки братко. Харесва ми начина, по който работи умът ти. Въпреки това, ако отровим мъжете, тогава жените ще хукнат да ни убиват, заради деянието ни.
- Той е прав за това - съгласи се Брейдън. — Все пак те се крият тук, за да защитят мъжете си.
Между тях настана тишина докато всеки се опитваше да измисли нещо, за да прекрати безизходното положение.
- Опасявам се, че нямаме изгледи за помощ - най-накрая каза Син. Той посрещна погледа на Брейдън. - Ти просто трябва да направиш това, което започна. Съблазни Маги.
Колко просто звучеше това. Ако беше някоя друга, а не тя, Брейдън не би се съмнявал в успеха си. Но в този момент съблазняването й бе почти извън въпрос.
- Това вече не е толкова лесна задача.
- Защо така? Брейдън въздъхна.
- Нали осъзнаваш, че ако продължа да я притискам, след като тя ми каза, че прави това, за да предпази братята си, ще реши, че съм истински маймунски задник.
Син го погледна учудено.
- Да не би да ми казваш, че никога не си прелъстявал жена, която те е мислела за маймунски задник?
- Не - отговори Брейдън, ужасен от самата идея за това, което намекваше Син. - Жените ме обичат.
- Щастливец - каза сухо Син, - Повечето от нас трябва да се потрудим за партньорките си в удоволствието.
Брейдън го погледна комично.
- Аз не съм повечето мъже, а ти не си забавен.
- Всъщност съм, но това е друг въпрос. Точно сега, трябва да останем съсредоточени. Ти работи по съблазняването на Маги, а аз ще видя дали има някакъв начин да измъкнем Локлан жив.
- Нека ти помогна - предложи Юън. Син поклати глава.
- Прекалено си голям, за да се скриеш. Веднага ще те забележат.
Брейдън кимна в съгласие.
- Той е прав. Ще свършиш, блъскайки си главата някъде, а ако се наложи да се скриеш, никога няма да събереш цялото си тяло в някое скришно кътче или пролука.
- Аз съм едва два-три сантиметра по-висок от Син - каза Юън.
- Да - съгласи се Син, - Но аз имам доста по-голяма практика да се прикривам от теб.
- Добре тогава - примирено каза Юън и погледна към Син. - Ти отиваш да огледаш терена, аз ще поправя покрива, а на Брейдън му се пада цялото забавление.
- Това не ти ли напомня за детството? - саркастично попита Син.
Брейдън изсумтя.
- Напълно, като изключим това, че Локлан е завързан.
Син повдигна вежди.
- Като се замисля - каза Брейдън и най-после се усмихна, - май сме правили и това един-два пъти, нали?
- Само един-два пъти - отговори Син и се отдалечи от тях.
Щом стигна до вратата на църквата, той спря на прага и погледна брат си многозначително.
- Брейдън, не ме разочаровай!
- Брейдън, толкова съм разочарована от теб! - извика Маги, докато се взираше в него.
Неприличното му предложение все още звънеше в ушите й. Този мъж със сигурност се бе побъркал.
Но по-лошото от небрежната му покана да прекара нощта в леглото му, бе фактът, че сърцето й наистина желаеше да се съгласи с това, което бе неприемливо.
Как можеше сърцето й да иска нещо, което разумът й знаеше, че е лошо и невъзможно?
Объркана и разочарована от себе си заради противоречивите си чувства, тя си го изкара на източника на всичко: Брейдън.
Защо, за Бога, бе решила, дори за миг, че той е този, който ще й помогне?
О, наистина щеше да й помогне. Но само ако помощта включваше съвкупление. Да върви по дяволите. Не я интересуваше дори и да бе
най-красивият мъж на света или дори това, че тя бе, ако смееше да си признае, привлечена от него. Поне физически.
Този мъж бе самият дявол!
В нея бушуваха гняв и болка. И като си помисли, че в действителност бе започнала да го харесва отново. Той беше толкова мило момче. Нейният герой. Колко пъти бе идвал да я спасява в миналото?