- Благодаря, милорд - прошепна тя и притисна коня до гърдите си. Играчката беше боядисана в топъл тъмнокафяв цвят и имаше големи черни очи. Маги никога не беше виждала по-красива вещ. - Ще ви го пазя.
Брейдън кимна и даде бял кон на Иън.
- Иън, не забравяй какво обеща. Нямаш право да убиваш сестра си.
- А да я ударя може ли?
- Ако я удариш, си взимам коня.
- Добре де - изсумтя той.
Маги се загледа в отдалечаващия се Брейдън и в този миг осъзна, че обича младия господар.
Той бе нейният герой.
Здраво стиснала коня в ръце, тя се закле, че няма да стане жена на някой грубиян. Един ден щеше да бъде...
Един ден щеше да бъде жена на Брейдън МакАлистър.
Маги се усмихна при този спомен.
От този ден бяха изминали петнадесет години, а в някои отношения беше като вчера.
Оттогава с нея и Брейдън се бяха случили толкова много неща. Толкова много неща бяха застанали между тях и обещанието й да се омъжи за него.
Само дето повечето от тези „неща" бяха
други жени. Жени като високата, красива Нера, която бе хванала окото на Брейдън, когато той стана на петнадесет.
Но колко мъчно й бе за онези дни в детството, когато ходеше за риба или да плува с Брейдън и братята си.
Сега искаше да може да се върне само за миг във времето, когато животът й беше лесен.
- Е, готова ли си?
Маги подскочи, като чу гласа на Брейдън зад себе си. Така се бе унесла в мислите си, че дори не го беше усетила да приближава.
Избута спомените в дъното на съзнанието си и се обърна към него.
- Готова съм, но чаках теб.
Застанал до тъмната черква с вързоп през рамо, той изглеждаше особено красив. Угасващата светлина играеше по лицето му и подчертаваше още повече скулите му. Но дори и това не отнемаше от съвършенството на загорялото му лице.
В този момент Маги искаше да е равна нему жена. И нейната форма да е съвършена като неговата, да има дълги абаносови коси и млечно-бяла кожа без следа от лунички.
Ако беше, тогава може би...
Маги отхвърли тази мисъл. Беше, каквато беше, и това нямаше как да се промени.
Отърси се от мечтателните си мисли, взе собствения си вързоп от земята до себе си и тръгна към него.
Докато вървеше към него, Брейдън я преценяваше. Дотогава, от уважение към приятел-
ството си с Ангъс, не й беше обръщал много внимание. Но тази вечер я видя по напълно нов начин. Като жена.
С притиснати гърди, за да си придаде по-мъжки вид, му напомняше на някакво вълшебно създание, останало някъде между детството и женствеността. Даже бе направила талията си по-широка. Дори и така обаче той ясно си спомняше сочните извивки на тялото й.
Гърдите й бяха идеалния размер за мъжката длан и макар талията й да не бе модно тънка, беше достатъчно малка, за да радва окото, и изваяна като на истинска жена.
В крайчеца на устните му заигра малка усмивка, когато погледът му се спусна по полата на черно и червено каре, която беше увила около кръста си. Както при него, тя стигаше точно над коляното и добре показваше краката й.
А тя имаше привлекателни крака. Силни и оформени. Добре можеше да си представи как плъзга ръка надолу по гладката кожа, докато опитва силата им с езика си по извивката на прасеца, към задната част на бедрото и след това нагоре, към...
При тази мисъл се спря. Брейдън изруга, осъзнал, че никой не би сбъркал точно тези крака с мъжки.
- Какво има? - попита тя. Брейдън я посочи.
— Краката ти.
Очите й се свиха предупредително за миг, след което тя изруга на свой ред.
- Не съм пиле! - тросна се тя с такова озлобление, че той се стъписа.
- Моля?
Тя пусна вързопа на земята, наведе се така, че да вижда коленете си и задърпа края на полата по-надолу.
- Имах шестима братя, както знаеш, така че нямам нужда от такива като теб да ми обясняват какво не ми е наред по тялото. И каквото и да говореха Иън, Джейми и Дънкан, като бяхме малки, краката ми не са като на хилаво, полуумряло пиле.
Брейдън се опита да не се смее, но изобщо не можа да се сдържи. Гледката на Маги, подръпваща полата си, докато жестикулира с остри, сковани движения, силно наподобяваше някаква домашна птица. Дори говорът й, с кратките, гневни фрази, му напомняше за кудкудякане.
Но ядовитият поглед, който му хвърли, като се изправи, успешно уби хумора му.
Поне докато не направи фаталната грешка да погледне към ботушите й. Думите на Инъс прозвънтяха в ушите му, докато се опитваше да не забелязва, че оръфаните кафяви ботуши са ужасно грозни.
"Изгорете вещицата заедно с грозните й обувки."