Мо с*reach*, но беше магично. Допирът на тези силни, красиви устни върху нейните, докато ръцете му я прегръщаха и притискаха по-силно към твърдите му като скала гърди. Беше по-хубаво дори от най-сладките й мечти. И цялото й тяло завибрира от вихъра на възбудата.
Той ухаеше на сладък, презрял плод от бъз, и имаше вкус на бира и мед. На първични, земни желания, и в този миг тя разбра защо жените се оплакваха толкова много, когато оставаха без съпрузите си.
Кой би искал да се раздели с това дори за секунда? Тя искаше да умре веднага. Точно в
* Мо с*геасh (от шотл.) - Небеса (възклицание). - Б.пр.
този миг на чисто блаженство. Дори да доживееше до хиляда години, никога нямаше да забрави вкуса на устата му, усещането за здравите му ръце около нея, докато сетивата й се вихреха от земния аромат на тялото му.
В този един кратък миг той беше неин. И тя се радваше в него.
Главата на Брейдън се завъртя от усещането за устните й под неговите. Дъхът й се смеси с неговия, докато езикът й плахо изследваше устата му. Личеше си по колебанието й, че той бе първият, покорил устните й, и тази мисъл подсили удоволствието.
Да, тя беше борбена и смела девойка и го примамваше по начини, които му бяха непознати.
- Маги - прошепна Брейдън, долепил устни до нейните, вкусвайки усещането за тези две срички на езика си, докато мечтаеше да вкусва още по-интимни части от тялото й. Бавно. Отмерено.
Да, искаше да я положи на земята и да я люби до края на нощта,
и в момента можеше да убие МакДъглас заради липсата на косата й. Как му се искаше да бе узнал навреме, за да я спре. Никога преди жена не бе правила това за него и то само защото не искаше да го издаде.
Това бе много по-голяма жертва, отколкото заслужаваше един негодник като него.
Брейдън премина с устни от нейните до челюстта й, след това продължи надолу по врата. Вдиша сладкия аромат на кожата й и пи от лунната светлина и топлината на плътта й.
Тя спусна ръце по гърба му и изтръгна стон от гърдите му, когато той вдигна края на полата й и откри точно какво носеше тя под нея.
Нищо.
Тази мисъл почти го накара да полудее. О, той щеше да я има. Веднага. В този миг.
Той сграбчи полата в юмрук, докато прокарваше език по нежната падина на гърлото й. Едновременно усети и чу как тя изстенва, като отметна глава назад и изпъшка за още.
- Да не преча?
Гласът на Син проряза удоволствието на Брейдън и почти мигновено го потуши.
Дявол го взел този мъж!
Брейдън с нежелание вдигна глава и видя Син, застанал в сенките. Присви очи към брат си, като му се искаше последният да се бе научил да се появява в по-подходящи моменти през всичките тези години, в които бе воювал.
Син посрещна погледа му невъзмутимо, с едва доловима усмивка.
- Ако искаш, може да се поразходя до църквата набързо и да се върна. Това ще е достатъчно време да свършиш работата, нали?
Брейдън пусна полата на Маги да падне около бедрата й и хвърли на Син комичен поглед при тази обида към издръжливостта му.
- Може би за теб да. Аз обаче предпочитам да задоволявам жените си.
Брейдън усети как Маги се сковава в ръцете му миг преди да се отдръпне.
- Вече е тъмно. Най-добре да тръгваме.
Брейдън стисна челюсти, но когато Син излезе от сенките в кръга ярка лунна светлина, забрави за гнева си, преборен от нова вълна смях.
Маги го погледна навъсено.
Брейдън не можеше да говори, успя само да посочи краката на Син, които бяха почти блестящо бели под полата му.
- Да умреш ли искаш? - небрежно попита Син.
- Не - задави се Брейдън, - Но човече, виждал ли си краката си?
Син издаде ниско гърлено ръмжене и понамести вързопа на рамото си.
- Да, и знам, че са по-бели от гълъбова опашка. Ако имам късмет, слънцето ще ги изгори добре сутринта и докато стигнем до някой, който да го е грижа, ще станат що-годе нормални.
Син посочи Маги с глава.
- Но предвид как изглеждат нейните, съмнявам се някой да им обърне внимание.
Тази мисъл веднага освести Брейдън.
- Да, и аз си го помислих. Ще трябва да й намерим по-големи ботуши и да ги подплатим с нещо.
Син му метна един чифт кафяви ботуши и две износени плейда.
- Винаги предвиждам нещата.
- Добро момче - отвърна Брейдън, като подаде ботушите и плата на Маги. - Сигурно си много полезен при обсадите, които англичаните толкова обичат.
- Справям се - отговори Син и се огледа из малкия двор. - Та къде са ни конете?
- Ще вървим - отвърна му Маги и седна на земята да смени старите си износени ботуши с новите. - Така ще бием по-малко на очи.
Потресеното, ужасено изражение на лицето на Син беше комично.
- Ще вървим ли? - задави се той. - Леле, девойче, да не се опитваш да ме убиеш?