Паниката я заля и стомахът й се сви. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави това ужасяващо чувство, което я изпълваше или зловещото изражение на водача, когато ги спря.
Щяха да убият всички тях, без да се замислят дори за миг. Маги отдели минута, за да благодари на Господ и всички светии за милостта им, и да се помоли никога отново да не преживее подобно нещо.
- Добре ли си? - попита Брейдън, докато изучаваше любопитно клона, увиснал в ръцете й, преди да го изхвърли настрана.
- Благодаря ти - каза тя със стаен дъх. — Благодаря ти.
- За мен бе удоволствие - отвърна той и хвана треперещата й ръка със своята.
Небеса, този мъж бе красив. В кафявите му очи съзря безпокойство и загриженост, които успокоиха сърцето й и го изпълниха с топлина.
Освен това в очите му видя дълбока, завладяваща светлина, която ги караше да искрят странно развеселено. Със сигурност Брейдън не можеше да определи нещо в атаката над тях като смешно. Не, тя грешеше.
Брейдън обхвана бузата й с ръка и леко я погали с палец. Всичко, което можа да направи Маги, бе да не затвори очи и да не въздъхне с наслада. Лекото му, успокояващо докосване бе чисто удоволствие, заляха я вълни от желание, които стопиха страха и опасенията й. Брейдън я бе защитил и тя се питаше дали той осъзнава, колко пъти се е превръщал в неин герой.
- Благодаря, че пази гърба ми - каза той тихо.
Маги се намръщи. Имаше нещо скрито в гласа му. И в този миг разбра, какво го бе развеселило.
- През цялото време си знаел за мъжа зад
теб, когото ударих, нали?
- Знаех - отвърна той и се засмя, - Но се радвам, че си достатъчно загрижена за мен, за да го разсееш. И съм ти благодарен, че рискува живота си, за да го направиш.
Разтърси я нова тръпка, която нямаше нищо общо със страха и ожесточената битка от преди малко.
Мили Боже, този мъж бе невероятен, когато се усмихнеше.
Как някоя жена би могла да му откаже нещо, когато изглеждаше по този начин, с блестящи трапчинки, топъл поглед и горещо докосване.
Той престана да гали нежно бузата й и напрегнато се вгледа в очите й.
- Негодник като мен, не заслужава смелата ти постъпка.
- А ти си истински негодник - отговори тя, знаейки в сърцето си, че поради някаква причина не я беше грижа за това в момента.
- Да - съгласи се той с дяволска усмивка и наклони главата си към нейната, - със сигурност най-лошият от всички.
Без да се замисли, Маги разтвори устни, копнееща за нова целувка. Брейдън затвори очи, готов да приеме поканата й, когато Син прочисти гърлото си и попита:
- Вие двамата, трябва ли отново да ви разделям? Заклевам се, вече става досадно.
Маги рязко се отдръпна от прегръдката на Брейдън, а той отстъпи мигновено крачка назад и въздъхна.
- Напомни ми по-късно да ти благодаря както трябва.
Маги беше твърде слисана, за да отговори. Сетивата й бяха замаяни и не бе способна да направи друго, освен да кимне.
О, небеса! Какво почти бе направила?
Почти го целуна. Отново.
О, момиче, къде ти е главата, че позволяваш на такъв мъж да се държи по този начин?
Прехапвайки устни, тя погледна към мястото, където двамата със Син стояха.
Защо Брейдън, защо трябва да прелиташ от една жена на друга? По-лошото беше, че не можеше да го мрази за това.
Защото щеше да е като да мрази вятъра, задето духа, или слънцето, защото грее. Такава беше природата му. Да го промени, означаваше да промени мъжа, но с изключение на този лош навик, тя харесваше Брейдън, какъвто беше.
Не, не искаше да се променя. Безгрижният му дух я привличаше. Просто щеше да пази себе си по-внимателно, когато бе около него и нямаше да допусне да страда отново заради него.
- Мислите ли, че ще се върнат? - попита Маги, когато се присъедини към Брейдън и Син.
- Да - отговори Син, докато в същото време Брейдън каза: - Не.
Син погледна с насмешка към брат си и прибра меча си.
- Наистина ли мислиш, че просто ще си тръгнат, без да отмъстят по някакъв начин?
- Да, ние сме по-добри от тях. Защо им е да се връщат?
Очите на Син се изпълниха с толкова силна емоция, която накара Маги неволно да отстъпи крачка назад.
- Отмъщението е силна мотивация, малки братко - заяви той категорично.
Именно в този момент, Маги разбра, че Син таи дълбока омраза. Срещу кого, тя можеше само да предполага. Съжаляваше бедната душа, която си бе спечелила такъв враг като него, но в дъното на съзнанието си не можеше да не се запита, каква ужасна съдба се бе стоварила върху главата на този човек?
Дори за миг не си помисли, че тази личност е все още жива. От това, което бе научила за Син, можеше да каже, че е отнел живота на врага си, без да се колебае и с охота.