Тогава изплю от кръвта си към баща си. Баща им беше почистил кръвта от лицето си, а устните му бяха присвити от отвращение.
- Ти си нищо за мен, момче - студено беше казал той.
Болката върху лицето на Син в този момент вечно щеше да присъства в спомените на Брейдън.
- Кажи ми нещо, което вече да не знам, старче. Тогава хората на крал Дейвид бяха взели
Син и само Брейдън и братята му бяха викали
в протест.
Нито веднъж баща му не беше погледнал назад към Син, никога повече не спомена името му. От този ден нататък баща му беше живял сякаш Син никога не беше съществувал.
Брейдън така и не прости на баща си за това.
И в деня, когато най-големият му брат си беше отишъл, Брейдън се закле никога да не се влюбва. Никога нямаше да позволи на жена да означава повече за него от собствената му кръв. Никога нямаше да обърне гръб на син, заради отмъстителността на жена.
Поради тази причина беше предпазлив през годините. Внимаваше да не остави зад себе си дете, което да страда заради действията му, защото знаеше през какви кошмари беше минал Син. И адът със сигурност щеше да замръзне преди Брейдън да позволи негово дете да страда по този начин.
Маги промърмори в съня си.
Брейдън я притисна по-близо. Тя беше такава загадка за него. Това, че ще измине този път заради братята си и живота на хората от клана, говореше много за нея.
И той се запита, какъв избор щеше да направи тя, ако беше на мястото на майка му. Щеше ли да даде детето, което не е нейно или щеше да ги защитава наравно?
Ох, сега, какво значение има?
Кой иска сериозност от съпруга?
Но дълбоко в сърцето си, той знаеше, че има малко късче, което наистина искаше семейство. Маги беше права. Наистина обичаше чудноватите приказки, които бардовете пееха за жени, защитаващи семействата си със собствените си животи. Искаше този блян. Мечта за една перфектна сродна душа, която никога нямаше да желае повече, отколкото той можеше да даде. Неегоистична жена, която никога нямаше да предаде доверието или любовта му.
И за негов огромен шок, той се улови, че поглежда към Маги и се пита дали тя можеше да е тази...
Ти си глупак, Брейдън МакАлистър. И прокълнат при това.
Да, беше. Вече й беше позволил да го прати за зелен хайвер, което най-вероятно щеше да го убие.
Девойка като Маги беше отрова за мъж като него.
Никоя жена не струваше колкото живота му. Нито сега, нито когато и да било.
Дори и Маги. Пътуваха през нощта и на следващия ден, преди да спрат най-накрая да починат. Докато мъжете водеха конете отстрани на импровизирания лагер, за да ги разтрият, Маги подготви лека храна от това, което бе останало от хляба и сиренето.
Цялата сутрин премина в мълчание, но дали от стрес или умора, тя не беше сигурна. Брейдън беше необичайно дистанциран от нея целия ден, което бе странно, като се има предвид, колко нежен беше, докато спеше в прегръдките му.
Няколко пъти през нощта тя се будеше трепвайки, за да открие, че топлите му ръце я обгръщаха и по-специално единия път почувства как той наклони бузата си към върха на главата й, докато обхващаше леко лицето й с една ръка. Бе се почувствала толкова сигурна, така необичайно желана.
Но от момента, в който се бе събудила напълно и той беше спрял, за да я остави да язди собствения си кон, тя бе усетила стена между тях. Сякаш напълно се бе изолирал от нея.
Маги не хареса това усещане. Ни най-малко.
Какво значение има? - запита се тя. До утре, по един или друг начин, всичко това ще свърши.
Изведнъж силна болка стегна гърдите й. Да, това пътешествие щеше да свърши на следващия ден.
Утре всички те биха могли да са мъртви. Тя, Син и Брейдън.
Маги настръхна, когато реалността се стовари върху нея и остави храната си на една страна. Вероятността Роби МакДъглас да я убие беше също толкова голяма, колкото и да я изслуша. В действителност дори по-голяма.
Мисълта беше отрезвяваща и за първи път, откакто бе започнало пътуването, реалността я връхлетя напълно. Това определено можеше да бъде последният й ден на земята.
Стараейки се да диша, тя се огледа, сякаш виждаше света за първи път. Видя красотата на боровете и дъбовете, на всички дървета, които я заобикаляха. Начинът, по който сивата и кафява кора контрастираше с буйните зелени гори. Усети чистотата на тревата под нея, докато седеше с кръстосани крака на земята. Дочу нежната приспивна песен на птиците и насекомите, докато кръжаха около нея. Усети ярката слънчева светлина, която затопляше кожата й и росата по храстите.
О, Господи, не искаше да умре. Още не. Не и докато й оставаше толкова много да направи.