По-лошото беше, че сънуваше Брейдън и отдаването си. Но от всички сънища, които имаше, най-ужасяващият беше как МакДъглас пронизва Брейдън с меча си, а тя безпомощно наблюдаваше, неспособна да му помогне.
Събуди се на сутринта, молейки се, а ръцете й трепереха.
- Добре ли си? - попитаха я Брейдън и Син, когато седна срещу тях.
Сърцето й биеше учестено и не можеше да направи друго, освен да кимне. Но това беше лъжа и тя го знаеше. Не беше добре. Не можеше да понесе ужаса, който изпитваше.
Всичко лежеше на раменете й. Провалеше ли се и тримата щяха да платят с живота си. Цяла сутрин паниката стискаше сърцето й. След като закусиха набързо, те препуснаха с конете, а сутринта отстъпи място на следобеда. Следяха за някой, който би могъл да ги забележи и предизвика. Но късметът бе на тяхна страна и не срещнаха никой.
В действителност беше доста зловещо, липсата на хора в зелените поля или по пътя, докато преминаваха през земите на МакДъглас и наближаваха замъка му. Изглеждаше сякаш светът е свършил и оцелелите са единствено те. Когато бяха само на няколко мили от целта си оставиха конете на една поляна да пасат и продължиха пеша.
- Мислиш ли, че конете ще са тук, когато се върнем? - попита Маги, когато Брейдън пусна и последното животно на свобода.
- Ще видим - отвърна той, докато двамата със Син скриваха седлата и юздите под един храст.
Маги кимна, нищо че той не спомена какво ще се случи с всички тях, ако не успееха.
Трябваше да стане - уверяваше се сама себе си, докато събираха багажа си и се отправиха към хълма, където ги очакваше замъкът, съдбата им и отмората.
Не можеше да се провали. Не и докато живота на Брейдън зависеше от нея.
Няколко часа преди да се смрачи достигнаха до старите каменни стени, които обграждаха крепостта МакДъглас.
Откакто Уилям Завоевателят беше властвал над Англия, тези стени пазеха МакДъгласови от враговете им. Никой никога не бе успял да превземе крепостта, да я обсади или да вземе за заложник леърда на клана.
Никой, докато Маги не изкова съюз с господарката на замъка и Сиана МакДъглас и жените й не прогониха мъжете си.
Напук на себе си Маги изпита малко гордост от постижението си, когато забеляза огромния лагер от мъже, струпан пред стените на замъка, а жените стояха на бойниците и им се подиграваха. Това наистина беше невероятна гледка. Надяваше се да може един ден да я сподели на внуците си.
Когато тримата пътници наближиха лагера, Маги забеляза, че мъжете бяха напуснали палатките си и се бяха събрали около един човек. Видът на лагера показваше на Маги, че Сиана МакДъглас не си е губила времето след заминаването й, за да изхвърли съпруга си и мъжете му. От намусените лица на мъжете тя можеше да отгатне, че те не споделяха веселието на Маги за положението им.
Брейдън я дръпна да спре, когато забеляза
МакДъглас. Едва тридесетгодишен Роби МакДъглас беше също толкова красив, колкото Мак-Алистърови, също толкова страховит леърд, в разцвета на силите си. С широки рамене и висок колкото Брейдън, мъжът можеше да уплаши и демон.
Той имаше червеникаво-руси къдрици и ярки сини очи. Освен осанката си, беше очевидно, че е мъж, роден да командва другите. Гърбът му беше изправен, а челюстта
му здраво стисната. Маги почувства как колената й се подкосяват от страх. В този момент разбра, че й липсва кураж.
Каква арогантна самохвалка съм, помисли си тя печално, като гледаше ръмженето на МакДъглас към мъжете около него.
Как щеше да се изправи срещу толкова страховит мъж?
Трябваше да го направи.
Бягай - крещеше умът й - бягай, преди да е станало късно.
Въпреки всичко не можеше да го направи. Никога през живота си не е била страхливка и това не беше момента да започне да бъде такава.
Ха! Започна да спори умът й. Това е прекрасен момент да се научиш да си страхлива!
Маги отказа да слуша. Поемайки си дълбоко въздух за кураж, тя пристъпи напред, но замръзна на мястото си, когато чу думите, които Роби МакДъглас крещеше на тълпата.
- Ще дам кралска награда в злато на всеки,
който ми донесе главата на Маги, дъщерята на Блар, забучена на копие. Кълна се, че предпочитам да си деля хляба с краля на Англия, отколкото с тази конско-муцунеста, краставо-жабешка подмазвачка!
Сърцето на Маги започна да бие учестено и в един миг си помисли, че все пак може да избяга.
Син се наведе и прошепна в ухото й - Какво чакаш? Върви и му кажи колко погрешно е това и да сложим край.
Вътрешно, Маги се изуми. В този момент не намираше Син за забавен. Никак даже.
Брейдън се намръщи на брат си я дръпна настрана. Но преди да успее да заговори, целия лагер притихна, когато един кон дотича от стените на замъка в кръга от палатките.