Мъжете разчупиха кръга си достатъчно, така че Маги видя един мъж да се свлича от гърба на бял кон.
И той беше покрит с... Или по-скоро беше мокър...? Замръзнала, Маги пристъпи напред, без да е съвсем сигурна дали може да вярва на собствените си очи и това, което си мислеше, че вижда.
Конят беше спрял и ездачът погледна своя леърд така, сякаш го боли стомаха. Когато се изправи на стремената, издаде странен пляскащ звук и след като прескочи с крак, за да слезе от коня, спускането му беше маркирано с преливаща се цветна пътека. Той изджвака пътя си до
МакДъглас, а около главата му кръжаха мухи и други насекоми.
Лицето на ездача помръкна, когато изръмжа:
- Тия женоря ме заляха с мед от главата до петите. Казаха, че следващият от нас, който се приближи до вратата, ще бъде накиснат в зеле.
Маги покри устата си с ръка, за да не се разсмее.
Роби МакДъглас изруга.
- Каза ли й, че идваш с мир?
- Да, милорд. Милейди отвърна, че няма да има примирие докато не види теб и Локлан МакАлистър един до друг пред портата.
Проклятието, което изрече Роби МакДъглас можеше да засрами предците му.
- Милорд - изрече Брейдън внезапно. Маги се вледени и го погледна втрещено.
Какво си мислеше той?
Сърцето й започна да препуска още по-бясно от преди, докато гледаше в зашеметено мълчание как Брейдън скъсява краткото разстояние между тях и се изправя лице в лице със смъртния враг на рода си.
Как, за Бога, можеше да е толкова спокоен и непоколебим, докато единственото нещо, което тя можеше да направи, е да не припадне?
Роби МакДъглас обърна враждебния си поглед към Брейдън.
- Не те познавам. Тишината беше оглушителна.
Брейдън кимна на Роби МакДъглас - на
мъжа, който се беше заклел в меча си да прати него и братята му в гроба.
Брейдън не можеше да повярва, че прави това. Трябваше да има специално място в ада за такива глупаци като него. Само се молеше да има още няколко години преди да разбере дали това е така или не.
В същото време трябваше да намери начин да сложи край на тази вражда преди тримата да бъдат заклани от мъжете или направени на зелници от жените.
- Не - отвърна Брейдън с равен тон, надявайки се да разсее страха и недоверието на леърда. — Не ме познаваш. Просто минавам оттук, но мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация.
Брейдън устоя на желанието да изсумти на собствените си думи.
Как, за Бога, беше успял да се накисне така?
Света Дева Марио - помисли си Брейдън, не можеш ли да си държиш устата затворена поне за минута? Защо винаги набутваш себе си в центъра на битката?
Очите на Роби МакДъглас отразиха собствените му съмнения, че новодошлият може да справи с положението.
- Можеш ли, момченце? И как точно ще направиш това?
- Бих искал аз и братята ми да се опитаме
да поговорим с жените.
Мъжете избухнаха в смях, а някой от тях открито започнаха да се подиграват.
Мъжът, покрит целия с мед, изгледа невярващо Брейдън.
- Искаш да изглеждаш като мен ли? Брейдън сви рамене.
- Има и по-лоши неща от това да бъда накиснат в мед, случвало ми се е да ме замерят доста по-твърди от зеле неща. Но мисля, че с братята ми ще успеем да убедим жените да се вслушат в разума.
Смеейки се, Роби МакДъглас сложи ръце на бедрата си и поклати глава.
- Щом си изгубил ума си и искаш да опиташ, то аз ще се насладя на гледката на злощастната ви съдба. -
Брейдън кимна и поведе Маги и Син.
- Добре - прошепна той на Маги, докато вървяха бавно към вратите на замъка. - Това е единственият ти шанс. Трябва да накараш лейди МакДъглас да те изслуша.
- Ако тя не го направи?
Той размени решителен поглед със Син.
- Тогава се надявам да ми простиш, това, което ще трябва да направя, за да сложа край на враждата.
Мъчителният израз, изписан на лицето й разкъса сърцето му. Не искаше да добавя още грижи към тревогите й, но бяха стигнали твърде далеч, за да се върнат назад. Тя трябваше да успее.
Когато се доближиха до портата на замъка, няколко зелки полетяха към главата на Брейдън.
Той едва успя да се прикрие. Една възрастна жена, която ги беше запратила извика от мястото си на стената.
- Вече ви казахме, че мъжете ко...
- Спрете!
Маги разпозна гласа на Сиана МакДъглас. Господарката се взираше надолу в тях, сякаш цяла вечност. След една дълга минута, тя напусна мястото си на стената и Маги можеше да чуе тракането на обувките й, по дървените стъпала от другата страна.
Няколко секунди по-късно се чу шум от дрънчене и стържене на ключалка, след което една малка врата отстрани на главната порта се отвори, за да разкрие главата на красива жена, с година или две по-възрастна от Маги. Господарката на МакДъглас изглеждаше като ангел, със златните си къдрици, сплетени около главата й. Черно-синият раиран плейд, който носеше, караше нежната й кожа да изглежда кремава, а очите й сияйни.