Всяка друга жена би мечтала за това - четирима греховно красиви мъже да се запътят към нея, знаейки, че тя е тази, която искат с такава твърда решителност.
За Маги това бе кошмар.
Бе очаквала да види красивия Локлан отново. С ръста си от сто деветдесет и три сантиметра, той бе един от най-високите мъже в клана. Светлата му коса изглеждаше сякаш буквално е създадена от злато. А когато ставаше въпрос за чертите му, тя се съмняваше, че дори ангелите на небето могат да се сравняват с нежно изваяното му лице или трапчинките в усмивката, която караше много девойки да въздишат.
Но днес нямаше усмивка. Само мрачен, смъртоносен поглед.
По-малкият брат на Локлан, Юън, бе с пет сантиметра по-висок и притежаваше широки рамене и смъртоносна походка, които караха мъжете от клана да изчезнат от пътя му. Мрачното му красиво лице оставяше много жени без думи. И само опасното му изражение спираше всяка жена от порива да го преследва.
Повечето жени се страхуваха от него толкова, колкото и мъжете.
Третият мъж стоеше между тях и бе облечен като англичанин, но тя не го познаваше. Въпреки това, той притежаваше същата смъртоносна аура на братята МакАлистър, а уверената му крачка й придаваше завладяваща и пленителна нотка. Той й напомни за опасен тъмен звяр, преследващ плячката си. А четвъртият...
На него се наслаждаваха очите й, защото познаваше добре Брейдън МакАлистър. Като приятел на по-големите й братя, той често идваше в дома й, докато растеше.
Подобно на някаква влюбена идиотка, Маги винаги го бе обожавала.
Щеше ли да дойде някога момент в живота й, когато само един поглед към него няма да ускорява дъха й? Няма да кара сърцето й да бие учестено?
Всичките братя МакАлистър бяха красиви, но имаше нещо специално в Брейдън, нещо наистина неустоимо. Къдравата му черна коса се спускаше по мускулестите му рамене и Маги бързо си спомни аромата на бъз, полепнал по копринените му кичури. Не че знаеше дали косата му наистина е като коприна. Това бе просто представа за нея, защото предполагаше, че усещането да прокара ръката си през дългите му черни коси ще бъде прекрасно.
Имаше високо чело с фино извити черни вежди, които се повдигнаха, когато се смееше. А той се смееше често - дълбок, гърлен звук, който изпълваше въздуха с музика и топлина.
А устните му...
Пълни и добре оформени, от типа, които една жена сънуваше, че я целуват. Или още по-добре - устни, които с целувката си биха зашеметили всяка жена.
Или поне така бе чувала. За съжаление, Маги никога не бе познала удоволствието, което доставяха устните му. Брейдън винаги бе гледал на нея като на досадно дете, въпреки че бе само с три години и половина по-малка от него.
Откакто бе навършила дванадесет, се опитваше да го накара да я забележи, дори веднъж го бе ухапала, за да привлече вниманието му. Но тя като че ли бе единствената жива жена, към която той наистина не проявяваше интерес.
Брат й Ангъс й бе казал, че лоялността на Брейдън към братята й е онова, което го спира да види в нея жена, но вътре в себе си тя подозираше, че е нещо повече от това. Маги не бе глупачка.
Никога не с била от типа жени, които мъжете преследват за нещо различно от топла храна или съвет как да привлекат някоя друга жена.
Както близнакът й Иън толкова често казваше, Маги бе добър, надежден приятел; жена, към която един мъж може да се обърне за съвет и никога да не се тревожи, че тя ще го осъди. В най-добрия случай, тя бе сравнително привлекателна, но не красавица, дори за тези с малко повечко въображение.
Но какво ли не би дала да има смелостта или красотата, с която да накара Брейдън да я забележи само за един миг. Да бъде единствената жена, която може да опитоми дивия вятър.
Въпреки това, днес не бе денят, в който да се опита да спечели вниманието му. В действителност, днес бе възможно най-лошият ден, в който тя някога можеше да го види. Защото в сърцето си знаеше, че е единственият мъж, който то би могъл да пробие защитите й.
А днес тя не можеше да си позволи да изгуби. Дори и от него. Не, трябваше да държи красивия войн далеч от себе си. Разбира се, ако някоя жена може да държи мъж като него на разстояние.
Докато Маги наблюдаваше приближаването на Брейдън, Пеги се появи зад нея, питайки за одеяла.
Въпреки че чу въпроса на приятелката си достатъчно ясно, Маги не можеше да говори. Цялото й същество бе завладяно от най-красивия шотландец, живял някога.
Брейдън вървеше към нейното убежище с уверена, мъжествена походка, която караше всяка девойка да обръща глава. Вятърът духаше срещу абаносовата му коса, като разбъркваше кичури от нея около изсеченото му лице. Той премести лявата ръка върху меча си и раменете му се изпънаха гордо.