Нуждаеше се от глътка свеж въздух и малко време насаме, за да помисли. Време, през което никой не можеше да види несигурността, която разкъсваше самообладанието й и я оставяше уязвима и уплашена. Маги излезе от главната кула на замъка и спря на върха на стълбите, за да огледа двора. Имаше слаба светлина и жените на бойниците бяха прекратили нападките си към мъжете, за да вечерят и да поклюкарстват една с друга.
Никой не й обърна внимание, когато слезе по стълбите и се заразхожда безцелно в тъмния двор.
В какао се забърках? питаше се Маги.
Вярно и тримата все още бяха живи, но имаше още много да се свърши, преди да се почувства победител. В края на краищата всичко зависеше от това дали МакДъглас се интересуваше какво ще се случи с жена му.
Ако той не...
Маги потрепери и наметна карирания шал около раменете си.
Завъртя се настрани и една тъмна сянка привлече вниманието й. Тя спря и обърна глава, за да се вгледа.
Първо си помисли, че си въобразява, но очертанията на едно тяло бяха твърде ясни. Някой се спотайваше там и освен ако инстинктите й не грешаха, сянката я наблюдаваше.
Мръщейки се, тя направи крачка напред, за да погледне малко по-внимателно своя призрак. Сянката отстъпи назад от лунната светлина и от възможността Маги да я види ясно. Тя изчака няколко мига, но сянката не изглеждаше много голяма и опасна.
В крайна сметка любопитството надделя над страха й.
Решена да научи, кой я наблюдава и защо, Маги се доближи до фигурата, за да открие едно седемгодишно момче, което се опитваше да й избяга.
Лицето му издаваше страх и той се оглеждаше, за да намери начин да избяга.
- Всичко е наред - каза му Маги нежно, об-
лекчена да открие, че е момче, а не някой злонамерен мъж.
Нямаше съмнение, че момчето беше гладно и търсеше храна или майка си.
- Не искам да те нараня.
Тя все още не можеше да види ясно чертите му, но можеше да различи контурите на слабичката му фигура и тясното му личице. За няколко секунди остана спокойна, докато то я изучаваше. От извивката на устните му, върху която падаше сянка, тя можеше да предположи, че той се нуждаеше от нея по някакъв начин.
- Ти онази мома от рода МакАлистър ли си? - попита той колебливо. - Бяха ми казали чи им'ла къса коса.
- Да, аз съм.
Маги чу облекчената му въздишка.
Твърде късно си спомни думите на Роби МакДъглас за главата й. И наградата за онзи, който му я занесе на поднос. Възможно ли беше момчето да е тук за това? Изглеждаше малко вероятно, но защо иначе ще иска да я намери?
- Моето име е Конър.
Маги се усмихна. Колко сладко. Името му беше като на дървеното конче, което Брейдън й беше подарил преди много години.
- И какво желаеш от мен, Конър? Момчето пристъпи в кръга лунна светлина,
където Маги най-после можеше да го види. Дъхът направо заседна в гърлото й, никога не беше виждала по-идеално копие на Брейдън. Черна-
та коса на хлапето стърчеше и се нуждаеше от сресване. Високата му, върлинеста фигура се нуждаеше от охранване, но тези очи...
Тя би познала навсякъде тези зеленикаво-кафяви очи. Но докато очите на Брейдън излъчваха закачливост и нежност, тези на момчето бяха твърди и измъчени. Беше ядосано и наранено.
- Искам да ме заведеш у дома - каза то. Гърдите на Маги се стегнаха още повече
при тази молба.
- У дома ли? - попита тя, молейки се това да е просто съвпадение. Може би, той беше далечен братовчед на Брейдън. Може би МакДъглас го бяха отвлекли, мислейки си да го използват срещу някой друг от мъжете в клана МакАлистър.
Умът й се опитваше да намери всякакво друго обяснение, освен очевидното.
- Да - отговори Конър. - Аз съм едно от техните копелета. Майка ми каза, че татко ми е бил МакАлистър и аз искам да отида в техния замък, за да се срещна със семейството си.
Главата й се замая, когато чу това обяснение на най-лошия си страх. Брейдън имаше син. Един син, от чийто вид можеше да съди, че е бил сериозно пренебрегнат. В този миг й се прииска да нахлуе в замъка и да извие врата на мъжа. Как смееше Брейдън да не поеме отговорност за действията си!
О, само почакай, Брейдън - помисли си тя — ще си платиш за това.
- А, къде е майка ти? - попита Маги.
Конър погледна встрани и очите му станаха още по-гневни от преди.
- Тя умря преди две лета. Аз останах със сестра й, но тя каза, че не иска някакви си копелета, които не правят това, което им се заповяда. Помислих си, след като си тук, дали не бих могъл да ти платя, за да ме вземеш с теб на връщане.
Конър пристъпи напред и протегна малката си върлинеста ръчичка, за да й покаже едно стъклено топче, блестящо камъче и едно парче овъглено сребро, което завъртя, за да й даде възможност, да го разгледа.