Целият хумор се изпари от лицето на Син.
- Нито пък ти. Знаеш ли, Брейдън, научих се да не се доверявам на никого по принуда. Но ти...
Син не довърши изречението. Не се и налагаше. Брейдън знаеше какво имаше в предвид брат му.
Брейдън никога не бе изпитвал предателство на собствения си гръб. Бе научил най-трудните уроци на живота само като гледаше братята си.
- Мислиш ли, че мога да й се доверя? - попита Брейдън.
- *a това, не мога да отговоря. Единственият начин да разбереш, е да пробваш и да видиш.
- Ами ако на нея не може да се разчита? Син въздъхна и поклати глава, сякаш му бе
ядосан.
- Ти си по-силен от Киърън. Ще го преживееш. Но аз мисля малки братко, че ти пропускаш истинския въпрос. Ами ако на нея може да се разчита?
- Тогава съм маймунски задник.
Син се усмихна.
- Изглежда продължаваме да се връщаме към това, нали?
Брейдън *e засмя. Син бе прав. Беше време да спре да бъде късоглед и да поеме риска.
През целия си живот ce бе страхувал. Всички онези пъти, в които се бе мислил за силен, когато всъщност бе слаб и твърде уплашен, за да поеме някакъв риск.
Но Маги... Тя си заслужаваше.
Заслужаваше живота му, заслужаваше сърцето му. Заслужаваше всичко. И той нямаше да позволи на глупавите му страхове да ги разде-
лят нито минута повече.
Брейдън щеше да я намери и след това да се ожени за нея.
- Пожелай ми късмет.
Син кимна.
- *on chance, mon fiviv.*
Брейдън излетя от стаята, имайки нужда да намери Маги.
Той вземаше стълбите по две на веднъж, докато не влетя в препълнената зала, за да я намери. Там имате вероятно поне шестдесет човека, които се смееха и се осведомяваха за всички събития, случили се през последните няколко седмици.
Брейдън се огледа наоколо, но никъде не видя късата червеникаво-кафява коса на Маги или засмените и кехлибарени очи. Къде беше тя?
Той се отправи към вратата.
- Брейдън МакАлистър!
Викът на МакДъглас предизвика незабавно мълчание в залата и Брейдън замръзна на място.
Цялото му тяло се напрегна, когато се обър-
на към леърда, очаквайки най-лошото.
С неразгадаемо лице и ръце на хълбоците, Роби МакДъглас прекоси залата. Леърдът погледна Брейдън с присвити очи.
Нищо и никой не помръдна или издаде звук,
докато двамата мъже се преценяваха един друг. Когато Роби посегна към него, Брейдън
* късмет, братко (фр.) — Б.пр.
отстъпи назад, готов да нападне. Тогава за негова огромна изненада, мъжът обви ръце около него в братска прегръдка. Роби го плесна силно по гърба.
- Длъжник съм на теб и брат ти за това, че спасихте живота на жена ми и детето ми. От този ден нататък, МакДъглас ще бъдат съюзници на МакАлистър.
Брейдън примигна невярващо, когато силни викове изпълниха залата и заехтяха между каменните стени.
Мъжът не се опитваше да го убие? Той едва успя да приеме тази реалност. Роби го удари още веднъж силно по рамото и отстъпи назад.
- Ти си добро момче. Пребори гнева ми и донесе мир на клановете ни. Наистина си роден за преговори.
През ума на Брейдън мина мисълта, че заслугата не беше негова. А на Маги. Но сега не беше подходящото време да противоречи на МакДъглас. Не и когато мирът бе толкова скоро скрепен.
- Благодаря ти. Роби кимна.
- Вероятно търсиш Маги? - Да.
- Беше отвън по-рано. Последно видях, че се беше отправила към конюшнята.
Брейдън се смрази от чутото. Не, тя със сигурност не би...
О, кой заблуждаваше? Все пак си имаше работа с Маги.
Сякаш вече не бе тръгнала сама към дома си. Беше точно в неин стил да направи нещо такова.
Ужасен, той остави Роби и се затича толкова бързо, колкото краката го държаха. Ако беше направила нещо толкова глупаво, като да се върне в земите на МакАлистър сама, където онези крадци можеха да я намерят, сам щеше да я убие.
Целият разтреперан от страх, той отвори вратата на конюшнята н почти прегази едно малко дете.
— Извинявай - каза му той. - Търся...
Гласът на Брейдън заглъхна, когато погледна към момчето и видя себе си.
Брейдън замръзна, когато реалността се разби в него. Той бързо пресметна последния път, когато бе с жена от клана МакДъглас.
Беше точно около времето, когато враждата започна. Може би преди седем или осем години. Точно колкото възрастта на това момче. Той трепна.
Маги щеше да го убие! Умът му се вцепени и всичко, за което можеше да мисли, бе изражението на лицето й, когато разбере и ударът в слабините, който бе сигурен, че ще получи в същия миг, в който тя види момчето.
О, по дяволите, беше загазил. Детето го погледна предпазливо.
- Здравей - каза Брейдън, опитвайки се да не изплаши детето, докато вътрешно трепереше от ужас от това, което знаеше, че е направил. — Как се казваш?