Саки
Покоят на Маусъл Бартън
Крефтън Локиър седеше удобно — удобно от гледище и на тялото, и на душата — сред малка градина с цветя, овощни дървета и зеленчуци, която граничеше със стопанския двор на фермата Маусъл Бартън. След шума и напрежението на дългите години живот в града покоят и тишината на тази скромна ферма сред хълмовете въздействаха върху сетивата му с почти драматична наситеност. Времето и пространството сякаш бяха изгубили резките си контури и важното си значение; минутите се плъзгаха в часове така, както кротко и незабележимо ливадите и угарите се преливаха в склоновете на хоризонта. Диви бурени от живия плет вирееха в лехите с цветя, пълзящи растения и декоративни храсти се редяха по края на алеята и стопанския двор. Сънените на вид кокошки и тържествено суетливите патици бяха еднакво у дома си и в двора, и в градината, и вън на пътя; сякаш нищо не принадлежеше на едно определено място, дори портите не бяха длъжни да се намират винаги на пантите си. И над всичко цареше усещане за покой, властно почти като магия. Следобед чувстваш, че винаги е било следобед и трябва винаги да остане следобед; по здрач знаеш, че никога не би могло да бъде друго освен здрач. Крефтън Локиър седеше удобно в примитивното кресло под една стара мушмула и си мислеше, че това е тихото пристанище, което въображението му бе рисувало с такава любов, бленуваният образ, рисуван от измъчените му сетива. Бе решил, че ще се установи за постоянно тук, сред тези прости и дружелюбни хорица, като малко по малко подобрява скромната обкръжаваща обстановка, но същевременно се слее колкото може по-пълно с техния бит.
Докато си представяше подробностите от това сладостно бъдеще, една стара жена се зададе през овощната градина. Тя се придвижваше бавно, куцукайки с несигурна походка, и Крефтън Локиър разпозна в нея член на семейството собственици на фермата — майката или може би свекървата на мисис Спърфийлд, сегашната му хазайка. Квартирантът побърза да съчини някакво любезно изречение, ала старицата го предвари:
— Ей там някой е писал нещо с тебешир на вратата. Какво е то?
Жената зададе въпроса с равна безизразна интонация, сякаш от години го бе държала в устата си и сега беше сметнала, че е дошъл моментът да се отърве от него. Очите x обаче гледаха нетърпеливо някъде над главата на Крефтън, към вратата на малка плевня — последна от разпръснатите без ред стопански постройки. Крефтън се взря и проучи внимателно тебеширения надпис. Той гласеше: „Марта Пиламон е дърта вещица.“ Квартирантът се поколеба, преди да оповести на глас написаното. Марта можеше като нищо да бъде същата тази новодошла, Пиламон можеше да бъде моминското име на мисис Спърфийлд, а пък сама по себе си мършавата и загрозена от възрастта старица до него напълно отговаряше на изискванията, що се отнася до външния вид на вещиците. Накрая Крефтън избра заобиколния път и предпазливо рече:
— Пише за една жена на име Марта Пиламон.
— И какво пише?
— Много е… непочтително — отвърна Крефтън. — Твърди се, че е вещица. Такива неща не бива да се пишат.
— Че то си е чиста истина! — отговори слушателката му с несъмнено задоволство и добави като проява на личен описателен стил: — Дъртата му жаба.
И докато куцукаше обратно през стопанския двор, старицата извиси дрезгав глас: „Марта Пиламон е дърта вещица!“
— Чухте ли я к’во каза? — отзова се някой дрезгаво и немощно иззад рамото на Крефтън.
Той се обърна припряно и съзря втора старица — слаба, жълта, сбръчкана и очевидно засегната в най-дълбоките є чувства. Явно това бе самата Марта Пиламон, а овощната градина, както изглежда, бе любимото място за разходка на възрастните жени от околността. Слабият гласец продължи:
— Грешни лъжи са т’ва! Тя, Бетси Крут, тя е дъртата вещица! И дъщеря й, мръсната плъхкиня! Чуми недни, ще им хвърля уроки!
Старицата се затътри нататък и мимоходом погледът й попадна върху тебеширения надпис на вратата на плевнята. Тя се изви към Крефтън и попита:
— К̀во пише там?
— „Гласувайте за Соркър“ — отвърна той с онова фалшиво присъствие на духа, което добиват с практика миротворците.
Марта Пиламон изръмжа. Неясното й бръщолевене под нос и избелелият й червен шал постепенно изчезнаха сред дърветата. След малко Крефтън стана и се запъти към къщата на мисис Спърфийлд. Стори му се, че Маусъл Бартън е позагубил доста от своето спокойствие.
Жизнерадостната суетня из старовремската кухня в часа за чай, която се бе струвала на Крефтън така приятна предишните следобеди, днес бе изчезнала и на нейно място се долавяше някаква меланхолична неловкост. Тягостно, тъпо мълчание бе надвиснало над трапезата, а самият чай, когато Крефтън отпи от него, бе хладка и безвкусна отвара, която дори по време на карнавал би убила гуляйджийското настроение.