Крефтън се досети, че вероятно и него го причисляват към „такивата“, и почувства, че има моменти, когато, да бъдеш типичен, е препоръчително.
Той се върна предпазливо в стаята си, събра и опакова малкото вещи, което беше взел, остави дължимите на хазайката пари на масата и се измъкна през една задна врата, която извеждаше на двора. Ято пилци се устреми с очакване към него; Крефтън отхвърли користното им внимание и забърза, използвайки за прикритие последователно краварника, свинарника и купите сено, докато не излезе на оградената с жив плет алея зад фермата. Няколко минути припрян ход, на който само закачалките с костюми попречиха да премине в открит бяг, го изведоха до главния път, където скоро го прибра ранната пощенска кола. Тя пътуваше към близкото градче, откъдето Крефтън щеше да вземе влака за Лондон. При един завой бившият квартирант на мисис Спърфийлд за последен път зърна фермата: старовремските й фронтони и сламените й покриви, овощната градина с безредно разпръснати дръвчета, мушмулата с примитивното дървено кресло под нея… В светлината на ранното утро всичко се очертаваше с почти призрачна яснота, сред атмосферата на омагьосано вцепенение, което градският пришълец някога беше взел за покой.
Когато влакът спря на гара Падингтън и шумният й грохот се стовари върху ушите му, на Крефтън се стори, че големият град покровителствено го приветства с добре дошъл. В същото време друг пътник от купето говореше: „Цялото това бързане и суетене се отразява много зле на нервите ни; копнея за покоя и тишината на глухата провинция…“ Крефтън мислено му отстъпи целия свой дял от желаното благо. Претъпкана и осветена от ярки полилеи концертна зала, в която гърми увертюрата 1812 година от П. И. Чайковски в изпълнение на мощен симфоничен оркестър, се приближаваше повече до неговия идеал за седатив.