Ричър се усмихна.
— Напълно в негов стил. Джо си падаше по подобни дивотии.
— Смяташ, че е дивотия ли?
— Джо понякога вършеше доста големи глупости за безспорно интелигентен човек като него.
— Защо да са глупости?
— Защото, наемайки външен човек, достатъчно е да следиш кога ще се появи. Задачата ти става прекалено лесна.
— Не е така. Идеята беше въпросният индивид да се появи изневиделица и никой да не го познава. Ето, сега никой не знае за теб освен аз самата.
Ричър кимна.
— Може пък идеята му да не е била толкова глупава.
— Според Джо това беше единственият начин. Нали разбираш, че колкото и да се стараем, мисленето и цялата ни подготовка не излизат от определена, предварително зададена рамка. Докато Джо си каза, че трябва да се пробваме срещу външна заплаха, която да идва от неизвестен, произволен източник отвън.
— И посочи мен?
— Джо смяташе, че ти си идеален за целта.
— А защо си чакала толкова време, преди да опиташ? Когато и да се е състоял този разговор, не е било преди по-малко от шест години. Не ми казвай, че шест години си се опитвала да ме откриеш.
— Всъщност разговорът се състоя още преди осем години — каза Фрьолих. — В самото начало на връзката ни, веднага след като ме прехвърлиха в охраната. А пък да те открия ми бе нужен само един ден.
— Значи и ти си доста бърза — отбеляза Ричър. — А защо тогава си чакала осем години?
— Защото тогава нищо не зависеше от мен — обясни Фрьолих. — Но преди четири месеца ме повишиха в началник на охраната на вицепрезидента. При това си останах все така амбициозна и перфекционистка, ето защо искам лично да се убедя, че вършим всичко както трябва. И така, сега, когато аз взимам решенията, мога да се вслушам в съвета на Джо. А пък ти имаш специална препоръка, ако мога така да се изразя. Отпреди толкова години, и то от човек, на когото имах пълно доверие. И ето, сега съм при теб и те питам: можеш ли да го направиш?
— Какво ще кажеш за чаша кафе?
Тя го погледна изненадана, сякаш чаша кафе бе последното, което би й минало през ум.
— Нищо не е толкова спешно, че да не може да изчака една чаша кафе. Така че закарай ме обратно в мотела и аз ще те поканя в барчето. Кафето им не е лошо, а освен това там е тъмно и закътано, идеално за поверителни срещи.
Правителственият събърбан имаше система за спътникова навигация с малък монитор, вграден в бордното табло; докато Ричър я наблюдаваше, Фрьолих включи системата и зададе адреса на мотела, който извади от базата данни за Атлантик Сити.
— Можех и аз да ти кажа накъде да караш — подхвърли Ричър.
— Свикнала съм с тази машинка — отвърна тя. — С нея сякаш си говорим.
— Аз също мога да говоря — сопна се той. — Да не мислиш, че щях да ти показвам със знаци?
Тя се усмихна и подкара колата.
По улиците нямаше много движение. Свечеряваше се, от което прихлупеното небе изглеждаше още по-мрачно. Вятърът продължаваше да духа на злобни тласъци. В казината може би имаше хора, но крайбрежните ресторантчета, павилионите по кея и плажните продавачи нямаше да видят оборот още поне шест месеца. Ричър се наслаждаваше на топлината. За момент си помисли за покойния си брат и връзката му с тази жена; после мислите му се пръснаха на разни страни, той се облегна назад и се загледа в нея. Беше доста добра като шофьор.
Паркираха колата през мотела и той я поведе надолу по стълбите към барчето. Вътре въздухът беше тежък и миришеше на застояло, но поне беше топло, а на кафе-машината зад тезгяха имаше пълна стъкленица с кафе. Ричър посочи с пръст стъкленицата, после себе си и Фрьолих и барманът се размърда да изпълни поръчката. След това двамата се упътиха към едно ъглово сепаре.
Ричър се погрижи да седне така, че гърбът му да е към стената, а цялото помещение да му е пред очите. Стари навици, помисли си той. Явно и Фрьолих ги бе усвоила по своя линия, защото двамата се озоваха един до друг от същата страна на масата. Раменете им почти се допираха.
— Ти много приличаш на брат си — каза тя.
— В някои неща — отвърна той. — В други не. Например за разлика от него аз съм жив.
— Не те видях на погребението му.
— Моментът не беше подходящ.
— Говориш също като него.
— Е, братята обикновено си приличат по гласа.