— Както ти казах, сега аз решавам тези неща. Освен това съм подложена на натиск да си върша добре работата.
Той не отговори.
— Е, ще помислиш ли върху предложението ми?
— Не знам много за тоя Армстронг. Не съм чувал за него, преди да го изберат.
Тя кимна.
— Никой не беше чувал. Той беше твърде изненадващ избор за вицепрезидент. Младши сенатор от Северна Дакота, нищо особено, семеен, с пораснала дъщеря и стара болна майка, за която се грижи от разстояние. Не е известен с нищо значимо. Но за политик не е лош като човек. По-добър от повечето, които познавам. Засега ми допада.
Ричър кимна и нищо не каза.
— Ние, разбира се, ще ти платим — бързо добави Фрьолих. — Това не е проблем. Нали разбираш, нещо като хонорар, в разумни граници.
— Парите не ме интересуват — отвърна той. — Нямам нужда от работодател.
— Тогава на доброволни начала?
— Аз съм бивш войник. А един войник нищо не върши доброволно.
— Джо твърди друго. Казва, че си се залавят с какво ли не…
— Не обичам да работя на заплата.
— Е, ако предпочиташ да ни свършиш услугата безплатно, ние не възразяваме.
Той помълча няколко мига.
— Разбира се, ще има разноски, особено ако работата трябва да се свърши както трябва.
— Естествено, всичко ще ти бъде осребрено. Най-официално и по законния ред, при представяне на сметка от страна на лицето.
Той се загледа втренчено в повърхността на масата.
— И какво се очаква от лицето?
— Аз искам теб, не някое „лице“. Искам да се вживееш в ролята на наемен убиец. Да възприемеш гледната точка на външен човек, който иска на всяка цена да проникне през охраната и да ликвидира вицепрезидента. Да откриеш нашите пропуски. Да ми докажеш, че наистина е уязвим. Но конкретно — с дата, час, място на действието. Можем да ти дадем разписание на публичните му изяви, ако това ще ти помогне.
— На всички потенциални атентатори ли раздавате програмата му? Ако решим да правим нещо, трябва да го правим наистина, нали така?
— Прав си — каза тя.
— Все още ли смяташ, че никой не може да проникне при него?
Този път тя внимателно обмисли отговора си, което й отне може би десетина секунди.
— Това е поверителна информация.
— На колко си години?
— На трийсет и пет.
— Значи преди осем години си била на двайсет и седем?
Тя се усмихна.
— А Джо беше на трийсет и шест. Старец от моя гледна точка. Двамата заедно празнувахме рождения му ден. И следващия, когато навърши трийсет и седем.
Ричър се дръпна леко встрани и отново я огледа. Тоя Джо имал добър вкус — каза си той. И отблизо, и отдалеч тя изглеждаше превъзходно. Ухаеше приятно. Идеална кожа, прекрасни очи с дълги мигли. Добре оформени скули, изящен нос. Имаше вид на жена, която се поддържа добре и спортува. Беше много привлекателна, дума да няма. Той си помисли как ли би се почувствал, ако можеше да я прегърне, да я целуне. Да легне с нея. Представи си, че и Джо си е задал същите въпроси, когато я е видял за пръв път. И в един момент си е получил отговора. Имам доста да те гоня, Джо. Вместо това каза:
— Аз май забравих да му изпратя картичка. И двата пъти.
— Не мисля, че ти се е разсърдил.
— Ние не бяхме много близки. Всъщност така и не знам защо.
— Той те харесваше — отвърна Фрьолих. — И не го криеше. От време на време говореше за теб. Мисля, че по своему доста се гордееше с по-малкия си брат.
Ричър не отговори.
— Е, ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Що за човек беше като шеф?
— Страхотен! Беше истинска суперзвезда в професията си.
— А като интимен приятел?
— И в това отношение не падаше по-долу.
Настъпи продължително мълчание.
— Ти с какво се занимаваш, откакто напусна войската? — попита Фрьолих. — Не си оставил много документни следи зад себе си.
— Това е идеята — отвърна Ричър. — Не обичам да си навират носа в личните ми дела.
Тя го изгледа въпросително.
— Не се безпокой — добави той. — Не съм радиоактивен.
— Знам това. Проверих където трябва. Но сега, като вече се познаваме лично, просто съм любопитна. Преди беше за мен само едно име.
Той се взираше в плота на масата, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал на една непозната по откъслечните описания на брат си. Получаваше се доста интересен образ.
— Е, ще ми помогнеш ли? — повтори тя въпроса си.
Ричър я наблюдаваше как разкопчава палтото си; в помещението беше доста топло. Отдолу носеше семпла бяла блузка. Тя се премести по-близо и го загледа, полуизвърната към него. Приличаха на любовници в някой мързелив неделен следобед.
— Не знам — отвърна той.
— Ще бъде опасно — каза тя. — Трябва да те предупредя, че никой, освен аз самата, няма да знае, че съм се насочила към теб. Така че, ако случайно те видят и познаят някъде, ще стане голям проблем. Може би идеята ми беше глупава поначало. Може би не трябваше да те занимавам.