— Виждам нещо — извика Нили. — Откъм юг. Прилича на джип.
Ричър хвърли бърз поглед на север и се надигна на колене. Тялото му се бе схванало и измръзнало и мускулите го боляха. Той вдигна далекогледа от пода и го подхвърли на Нили през валовете на часовниковите стрелки. Тя леко се изви назад и го улови с една ръка във въздуха, после се обърна към прозореца и го залепи до окото си.
— Прилича на нов модел шевролет тахо — каза тя. — Бледо златист металик. Не виждам хората вътре. Слънцето блести в предното стъкло.
Ричър погледна още веднъж на север. Пътят си оставаше все така пуст. От върха на камбанарията се виждаше поне на петнайсет километра — не по-малко от десет минути път дори при бързо каране. Той се изправи на крака и се протегна. Промуши се под валовете на стрелките и допълзя до Нили. Тя се отдръпна да му направи място, той разтърка очи и погледна на юг. По шосето се движеше златиста прашинка, съвсем сама, и в момента се намираше на около седем-осем километра от градчето.
— Не може да се каже, че трафикът е особено натоварен — рече Нили. — Как мислиш?
Тя му подаде далекогледа. Той нагласи фокуса, подпря го на една пречка на дървения капак и го долепи до окото си. Мощната оптика скъсяваше перспективата по такъв начин, че джипът сякаш се люлееше и подскачаше на едно място, без да се движи напред. Беше доста мръсен и имаше вид, сякаш идва отдалеч. Хромираната решетка на двигателя и бронята бяха целите изпръскани с кал. Предното стъкло беше прозрачно само в обхвата на чистачките. Слънцето се отразяваше в него и от това разстояние беше абсолютно невъзможно да се различат хората вътре.
— Откъде се взе това слънце? — попита той. — Аз очаквах да завали сняг.
— Погледни на запад — отвърна Нили.
Той свали далекогледа и притисна лявата си буза до пречките на прозореца. Затвори дясното си око и с лявото се опита да надникне навън. Небето беше разделено на две. Западната половина беше покрита с черни облаци, а на изток беше ярко синьо с лека мъгла. Там, където се срещаха двата атмосферни фронта, слънчевите лъчи пробиваха облаците като гигантски ярко жълти прожектори.
— Невероятно! — възкликна той.
— Някаква температурна инверсия — каза Нили. — Дано да не дойде насам, щото ще ни замръзнат задниците в тоя ветрилник.
— На около осемдесет километра оттук е.
— А пък вятърът по тия места обикновено духа от запад.
— Прекрасно, няма що!
Той отново вдигна далекогледа и погледна към бледо златистия джип. Беше се приближил с около километър и половина и продължаваше да се тресе и подскача по неравностите на пътя. Сигурно се движеше с поне сто километра в час.
— Какво мислиш? — запита Нили.
— Хубава машина — отвърна той. — Но цветът е доста противен.
Ричър го проследи, докато измина още километър и половина, после върна далекогледа на Нили.
— Отивам да хвърля един поглед на север — каза той.
Провря се още веднъж под валовете на часовника и се върна на своя наблюдателен пост. На север не се случваше нищо. Пътят си оставаше все така пуст. Той направи предишното движение в огледално обърнат вид, като залепи този път дясната си буза за капака, затвори лявото си око и с дясното погледна на запад. Черните облаци бяха надвиснали заплашително над билото на планината. Разликата в светлината беше такава, сякаш в подножието беше ярък ден, а над върховете се бе спуснала тъмна нощ.
— Това със сигурност е шевролет тахо — каза Нили. — Нещо намалява скоростта.
— Номерът вижда ли се?
— Още не. В момента е на километър и половина и се движи доста по-бавно.
— А хората вътре?
— Слънцето ми блести, а колата е с тъмни стъкла. Изключено е да ги разпозная. Но се приближават. Вече са на около осемстотин метра.
Ричър погледна на север. Никакво движение.
— Струва ми се, че номерът е от Невада — извика Нили. — Не мога обаче да го разчета. Целият е покрит с кал. В момента тъкмо влизат в чертите на града. Движат се съвсем бавно. Сякаш са тръгнали на разузнаване. Не спират. Още не мога да разпозная лицата. Колата приближава. Виждам покрива отгоре. Задното странично стъкло също е замъглено. Вече са точно под нас. След секунда ще ги загубя от поглед.