— Какво мислиш? — попита Нили.
Ричър прокара пръста си по квадрата. После разшири радиуса с по още сто и петдесет километра на изток, север, запад и юг.
— Много се съмнявам, че в цялата история на Съединените щати някой просто така е преминал през град Грейс, Уайоминг. Това просто е нелогично. Защо му е на човек да преминава през тоя град? Ако пътуваш през щата в посока север-юг, няма никакъв смисъл да минаваш оттук. Да кажем, искаш да стигнеш от Каспър за Райт. От долния ляв ъгъл на квадрата до горния десен. От Каспър тръгваш по магистралата на изток за Дъглас и оттам хващаш шосе 59 на север, докато стигнеш до Райт. Няма какво да правиш в Грейс. Нито си скъсяваш пътя, нито пестиш време. Напротив, губиш време, защото по черния път се кара по-бавно. Освен това от шосето тоя път изобщо не се вижда. Прилича на някакъв коловоз, който не води за никъде. Спомняш ли си, че когато завихме по него откъм север, аз за малко щях да го пропусна и трябваше да се връщам?
— При това ние имаме туристическа карта — каза Нили. — На обикновените пътни карти нищо чудно пътят изобщо да не е отбелязан.
— Следователно тоя джип е имал причина да мине оттук — продължи Ричър. — Не го е направил по погрешка, нито просто така, за разнообразие.
— Това са били нашите хора — каза Нили.
Ричър кимна.
— Минали са да разузнаят терена.
— Съгласна съм — каза Нили. — Но дали им е харесало това, което са видели?
Ричър затвори очи. Какво бяха видели ония? Някакъв малък град без никакви надеждни укрития. Удобно място за кацане на хеликоптер на около петдесет метра от вратата на църквата. А също и един черен джип, приличен на събърбаните на тайните служби, паркиран точно пред църквата — голям, неподвижен и заплашителен. С номера от Колорадо, но нима най-близкото оперативно бюро на тайните служби не беше именно в Денвър?
— Не вярвам да са готови на излишен риск — забеляза Ричър.
— И какво според теб ще направят? Ще се откажат? Или ще се върнат?
— Има само един начин да разберем — каза той. — Като изчакаме да видим.
И те зачакаха. Следобедното слънце слизаше към хоризонта и температурата спадаше главоломно. Големият часовник над главите им тиктакаше по 3600 пъти на час. Нили излезе да се разкърши и се върна с плик с покупки от бакалията. Те си направиха импровизиран обяд на пода. После разработиха нова система на наблюдение, основаваща се на факта, че никакво превозно средство не можеше да се доближи от хоризонта до мястото, където се намираха, за по-малко от осем минути, независимо от коя посока щеше да дойде. Така че те се настаниха удобно на пода, като на всеки пет минути по часовника на Нили и двамата се надигаха едновременно и оглеждаха всеки своя участък от пътя, докъдето им стигаше погледът. При всяко ставане ги обхващаше някаква тръпка на очакване, но бързо оставаха разочаровани. Все пак това дребно физическо упражнение поне им помагаше срещу студа. Те започнаха да се протягат на място, за да не се схващат мускулите им. Правеха лицеви опори на пода, за да се сгряват. Патроните по джобовете им подрънкваха отчетливо. От време на време Ричър залепваше лице за капака на прозореца, да хвърли поглед към снежните облаци на запад. Те си висяха все така неподвижно над билото на планината, мрачни и заплашителни, опрени сякаш в невидима стена, която ги държеше на постоянна дистанция от около осемдесет километра.
— Няма да се върнат — каза Нили. — Трябва да са луди, за да се опитат да направят нещо тук.
— Те са луди — отвърна Ричър.
Той гледаше и чакаше, и слушаше ударите на часовника.
Към четири следобед окончателно му писна. Разтвори джобното си ножче, остърга натрупаната блажна боя по рамката на дървения капак и извади една от напречните летви. Беше обикновена дървена дъска, дълга близо метър, широка десетина сантиметра и дебела около един пръст. Той я вдигна пред себе си като копие, пропълзя и я натика в часовниковия механизъм. Зъбните колела захапаха дървото и часовникът спря. Той измъкна дъската, върна се до прозореца и я пъхна обратно на мястото й. Внезапната тишина беше оглушителна.