Ричър отстъпи на Нили стаята, която беше по-близко до тях. Известно време тя му прави компания в неговата стая, понеже беше неспокойна и нещо й се приказваше. Двамата седяха един до друг на леглото, понеже в стаята нямаше други мебели.
— Те вече имат позиционно надмощие — каза Нили.
— Ние двамата срещу някакви си жалки тъпаци — върна й го той. — Това може би те притеснява?
— Положението се усложни — каза тя.
— За последен път те питам — каза Ричър, — нали не те принуждавам да вършиш това?
— Сам няма да се справиш.
Той поклати глава.
— С тия двамата ще се справя с една ръка и с торба на главата.
— Ние не знаем нищо за тях.
— Но можем да направим някои предположения. Високият тип от Бисмарк е стрелецът, а ниският му пази гърба и кара колата. Те са извънредно лоялни един на друг. Като да са братя. Големият брат и малкият брат. Цялата тази история се основава на братска лоялност. Иначе просто не би могло да бъде. Няма как другояче да се обясни такава силна мотивация. Не можеш да идеш при един непознат и да кажеш: „Виж какво, аз смятам да застрелям еди-кой си, понеже баща му навремето заплаши да ми завре кол в задника, пък аз го молих да не го прави.“
Нили не отговори.
— Не те моля да участваш — каза той.
Нили се усмихна.
— Какъв си ми глупав — каза тя. — Аз не се притеснявам за себе си, а за теб!
— Ти не бери грижа за мен — каза Ричър. — Аз ще доживея до дълбока старост и ще издъхна самотен в някоя мотелска стая.
— Май и при теб е въпрос на братска лоялност — подхвърли тя.
Той кимна.
— Няма как иначе. Аз пет пари не давам за Армстронг. Фрьолих ми харесваше, но ако не беше Джо, просто никога нямаше да я срещна.
— Ти самотен ли си наистина?
— Понякога. Невинаги.
Тя бавно посегна към ръката му. Отначало ръката й беше на два сантиметра от неговата. Движението й беше толкова бавно, че двата сантиметра бяха като две светлинни години. Пръстите й незабележимо се плъзнаха по избелялата покривка, докато почти допряха неговите. После се вдигнаха нагоре, продължиха да се движат и се спряха точно над ръката му, на няколко милиметра разстояние. Сякаш между ръцете им имаше слой сгъстен въздух, горещ и течен, който не им позволяваше да се допрат. Ръката й застина неподвижно. После тя бавно я свали надолу и пръстите й едва-едва докоснаха неговите. Извъртя китката си, докато пръстите им станаха успоредни. Натисна по-силно. Дланта й беше гореща, а пръстите — дълги и хладни. Върховете им стигаха до кокалчетата му. Тя погали ръката му и с възглавничките на пръстите си проследи всичките й бръчици, сухожилия и белези. После притисна своята надолу, докато пръстите й се промушиха между неговите. Той обърна ръката си с дланта нагоре и пръстите им се сплетоха. Тя леко стисна и усети как той й отговори.
Двамата седяха един до друг още пет минути, през които той държеше ръката й. После тя леко си я издърпа, стана и пристъпи към вратата. Обърна се и се усмихна.
— Е, хайде, до утре — каза тя.
Ричър спа лошо и се събуди в пет сутринта, притеснен за предстоящата развръзка. Привиждаха му се всякакви неочаквани усложнения. Той отхвърли завивките и спусна крака от леглото. Облече се в тъмното, слезе по стълбите и излезе навън. Беше тъмна, мразовита, непрогледна нощ; снежинките вече не танцуваха във въздуха, а го шибаха през лицето. Бяха станали тежки и мокри. Лошото време се преместваше на изток. Това е добре, каза си той.
В градеца нямаше нито една светлинка. Всички прозорци бяха тъмни, по улиците не светеха лампи, на небето нямаше луна и звезди. Камбанарията едва се очертаваше в далечината — източена нагоре, сивкава и призрачна. Той закрачи по средата на разкаляния земен път и прекоси гробището. Намери вратата на църквата и влезе вътре. Слепешката се заизкачва по стълбите за камбанарията. Напипа отвесната стълба на междинната площадка и се качи в помещението при камбаните. Часовникът тиктакаше гръмогласно. Много по-силно, отколкото през деня. Сякаш някакъв побъркан ковач пердашеше равномерно с чука по невидима наковалня.
Той се провря под валовете и напипа следващата стълба. Отвори капака към покрива и изпълзя от мрака на камбанарията. Пропълзя до западния парапет и надникна отгоре. Навсякъде цареше мрак и тишина. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на планините. Не се виждаше нищо. Не се чуваше нищо. Студът пареше кожата. Той приклекна зад парапета и зачака.