През следващите петнайсет километра пейзажът започна видимо да се променя. Бяха изминали около четирийсет километра от Грейс, а до магистралата оставаха още толкова. Теренът ставаше все по-набразден от напречни гърбици и ями, а на всичко отгоре имаше и видим наклон нагоре към подножията на планините. Тревата се разреди, камъните зачестиха. Освен това тук-там по земята имаше сняг. Докато се усетят, и нагазиха в дебела около педя снежна покривка, от която стърчаха замръзнали треви. И двете коли забавиха скоростта, но дистанцията между тях не се промени.
След още километър и половина гонитба те едва пълзяха с трийсетина километра в час, сякаш се гонеха в забавен кадър. Местността беше насечена от стръмни дерета, дълбоки от три до пет метра; колите се спускаха под четирийсет и пет градуса до дъното, заравяха муцуни в натрупания сняг и след това изпълзяваха нагоре до следващото било. Нестихващият западен вятър беше навял снега така, че при спускане се движеха по гола земя, докато на изкачване трябваше да се борят с дебели, загладени отгоре преспи. Във въздуха се носеха снежинки и шибаха предните стъкла на колите.
— Ще заседнем — каза Нили.
— Те оттук са дошли — отвърна той. — Трябва да могат и да се върнат.
През повечето време ту шевролетът, ту юконът бяха скрити един от друг в някое дере. Шевролетът беше през три-четири гънки напред. Нили и Ричър го зърваха за миг, само когато едновременно преодоляваха поредното било, преди да се гмурнат отново надолу. Между тях нямаше никакъв синхрон. Всяка от машините се спускаше предпазливо надолу, после с четирите колела издрапваше нагоре. И двете пълзяха с човешки ход. Ричър включи постоянно демултипликатора на двойното предаване, но въпреки това колата се хлъзгаше, занасяше и боксуваше. Снежната буря откъм запад щеше да ги връхлети всеки момент.
— Време е — каза Ричър. — В някое от тия дерета снегът ще ги затрупа до пролетта.
— Да действаме — отвърна Нили.
Тя натисна копчето и свали прозореца от своята страна; купето тутакси се изпълни с ледена вихрушка. Вдигна картечния пистолет от пода и постави превключвателя на огъня на дълги редове. Ричър даде газ и джипът прелетя през следващите две дерета, като едва не се разпадна. Когато се изкачиха на третото било, той изви волана вляво и закова спирачките. Колата занесе и спря, Нили се надвеси през отворения прозорец и зачака. На стотина метра пред тях златистият шевролет се подаде на гребена на поредната гънка и тя му пусна един дълъг откос, като се целеше ниско в задните гуми и в резервоара. Шевролетът сякаш поспря за миг, после отново се гмурна в следващото дере и изчезна от погледа им.
Ричър завъртя волана, насочи юкона напред и даде газ докрай. Със спирането бяха изостанали с още стотина метра. Той прегази през три поредни дерета и на четвъртото било отново спря. Шевролетът не се появи повече. Те зачакаха. Минаха трийсет секунди. Четирийсет.
— Къде изчезнаха, по дяволите?
Ричър плавно спусна джипа по наветрената страна на дерето, прегази снега и изпълзя отсреща. Пресече и следващото дере. От шевролета нямаше и следа. Той даде газ и продължи напред. Гумите боксуваха, двигателят ревеше като разярен звяр. Стигнаха до следващото било. Той закова на върха. Пред него имаше широк дол, поне шест метра на дълбочина. Снегът на дъното беше толкова дълбок, че замръзналите еднометрови треви едва се подаваха на педя над повърхността му. Дирите на шевролета от предишния ден се различаваха право напред, почти заличени от вятъра и новия сняг. Но заедно с тях, дълбоки и пресни, се виждаха и дирите му отпреди минута. Те завиваха под прав ъгъл надясно и продължаваха право на север, до една остра чупка в дерето, където изчезваха от погледа зад грамадна, заровена в снега скала. Ричър се заслуша. Тишина. Снегът продължаваше да се носи във въздуха. Не падаше, а се издигаше от долу на горе, откъм дъното на долчинката, подкарван от вятъра.
Време и пространство, помисли си Ричър. Четири измерения. Класическа задача от учебниците по тактика. Може би шевролетът бе обърнал назад в широко U и сега се носеше обратно към Грейс в очакване на плячката си. Може би щяха да се опитат да стигнат до църквата, преди още хеликоптерът на Армстронг да е кацнал. Но пък да ги гони слепешката би било истинско самоубийство. Понеже можеше и да не са тръгнали обратно, а да ги чакат в засада още в следващото дере. От друга страна, и да губи време в разсъждения също си беше самоубийство или още по-лошо. Защото имаше и трета възможност: ония да не препускат обратно към църквата, нито да чакат в засада, а точно в момента да заобикалят в широк кръг, за да им излязат в гръб. Класическа задача, наистина. Ричър погледна часовника си. Наближаваше фаталният момент на взимане на решение. Те бяха тръгнали от Грейс преди близо трийсет минути. Значи нужни им бяха още точно толкова, за да се върнат. А пък Армстронг трябваше по програма да пристигне след шейсет и пет минути.