Лимузината на Армстронг и канонерката с охраната влязоха в пространството пред служебния вход на хотела половин час след началото на приема, през което време гостите вече бяха изпили по една-две чаши евтино шампанско и изяли по толкова от изсъхналите хапки, колкото бяха успели да награбят от подносите.
Личната му тричленна охрана го преведе през една странична врата в залата и през цялото време на мероприятието гледаше да не нарушава триъгълната конфигурация в радиус от максимум три метра около него. Физическото му присъствие на приема бе определено на точно два часа, което, преведено във време за личен контакт, означаваше точно по седем секунди на гост. Ако дарителите просто изчакваха реда си между две въжета, седем секунди биха представлявали цяла вечност, но днешното събитие бе организирано по схемата на свободния достъп, така че ситуацията беше различна.
Един опитен политик по време на кампания бързо се научава при ръкостискане да хваща ръката на другия леко накриво, за горната част на китката, вместо за дланта; в този жест има нещо приятно забързано и делово — при толкова много поддръжници трябва да бързам, братле, да ме прощаваш! — като при това се предоставя изцяло на активната страна свободата да прекъсне контакта, когато си иска, без другият да може да направи нищо по въпроса. Ала при събитие като днешното подобна тактика не подхождаше. Армстронг трябваше да се ръкува като хората и при това да не се задържа твърде на едно място, за да осигури всекиму полагащите се седем секунди. Някои от гостите се задоволяваха с малко, но други можеха да стискат ръката му до безкрай, като го заливаха с многословни поздравления, сякаш бяха първите, току-що научили за изборната победа. Имаше и такива, които се ръкуваха с две ръце, втората обикновено вкопчена в лакътя му или малко по-надолу. Или пък си носеха собствени фотоапарати и държаха някой от околните да ги снима с него. Някои изглеждаха разочаровани, че съпругата му не е с него тази вечер. Други напротив. Една жена толкова му се зарадва, че не спря да друса ръката му поне десетина-дванайсет секунди, като при това го дръпна към себе си и прошепна нещо в ухото му. Беше неочаквано яка за жена и без малко не го повали на пода. Той не я чу какво точно му шепне; като нищо можеше да е и номерът на хотелската й стая. Иначе беше височка и стройна, с тъмна коса и ослепителна усмивка, тъй че той не намери сили да и се разсърди. Просто отвърна на усмивката й и продължи напред. Бодигардовете му дори не трепнаха.
Постепенно той обиколи цялата зала, без да хапне нищо, без да пийне глътка, и след точно два часа и единайсет минути излезе през страничната врата. Тримата бодигардове го отведоха до лимузината и го откараха вкъщи. Пресичането на тротоара мина без инциденти и след още осем минути Брук Армстронг си беше у дома, със заключени отвсякъде врати и в пълна безопасност. Останалите агенти от тайните служби се изнизаха незабелязано от хотела, а гостите се разотиваха още цял час.
Фрьолих се качи в колата и потегли направо към офиса, откъдето се обади на Стайвесънт малко преди полунощ. Той вдигна на първото позвъняване; гласът му звучеше така, сякаш със затаен дъх е чакал до телефона.
— Всичко е наред — каза тя.
— Много добре — отвърна той. — Проблеми?
— Аз лично не забелязах.
— Прегледай записа от видеокамерите за всеки случай. Търси непознати лица.
— Така и смятам да направя.
— За утре доволна ли си?
— Не мога да се зарадвам на нищо вече.
— Твоят човек прояви ли се?
— Ами, просто си изгубих времето с него. Никакъв го няма.
— Нали ти казах? Беше напълно излишно.
В петък сутринта Армстронг нямаше належащи дела във Вашингтон, затова си остана у дома и извика наставника от ЦРУ за двучасов урок. После с охраната отработиха излизане (на жаргона на тайните служби — ексфилтрация) от сградата при пълен кортеж. Използваха брониран кадилак, ескортиран от два джипа с въоръжената охрана; отзад ги следваха две патрулни коли на градската полиция, а начело на кортежа имаше почетен взвод от униформени мотоциклетисти. От дома му го откараха до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето трябваше по обяд да излети за Ню Йорк. В знак на добра воля победената президентска двойка му бе разрешила да използва вицепрезидентския самолет „Еър Форс 2“, макар и без официалната позивна, на която щеше да има право едва след встъпването си в длъжност; за момента машината му служеше просто като удобен личен превоз. От летище Ла Гуардия в Ню Йорк го грабнаха три коли на местното оперативно бюро на тайните служби и го свалиха до Уолстрийт, в южния край на Манхатън, предвождани от мотоциклетен ескорт на нюйоркската полиция.