Фрьолих и хората й вече бяха заели позиции в сградата на Фондовата борса. Нюйоркското оперативно бюро се радваше на дългогодишно добро сътрудничество с Полицейското управление на Ню Йорк и тя не се съмняваше, че сградата се охранява надеждно. Срещите на Армстронг за успокоение на едрия финансов капитал бяха насрочени в една от залите за заседания в сградата на борсата и щяха да продължат общо два часа, така че тя разполагаше с време, за да си поеме дъх преди груповите снимки. Пресслужбата настояваше Армстронг и домакините му да се снимат на стъпалата пред могъщите колони на Фондовата борса малко след последния звънец, обявил края на търговията за деня. Тя не се и надяваше да ги разубеди, защото за тях подобна снимка съдържаше твърде положителна символика, от която не биха се лишили за нищо на света. Но самата мисъл, че повереният й човек ще застане неподвижен на открито сред високите сгради за какъвто и да било отрязък от време, я правеше дълбоко нещастна.
Тя нареди на хората си да заснемат на видео лицата на всички акредитирани фотографи, да проверят по два пъти журналистическите им карти, да претърсят основно всички калъфи на фотоапарати и всякаква друга екипировка и да пребъркат многобройните джобове на якетата им. После се обади по радиостанцията на лейтенанта от местния полицейски участък, за да разпореди целият квартал да бъде отцепен в радиус от триста метра и на сто и петдесет метра по вертикала. Едва тогава разреши на Армстронг да се смеси с подбраната група от банкери и брокери и да се пъчи пред обективите в продължение на пет убийствено дълги минути. Фотографите бяха наклякали на тротоара пред импозантното стълбище, за да уловят по-добър ъгъл на групата от раменете нагоре с колоните и големия транспарант на Фондовата борса за драматичен фон. Прекалено са близо — помисли си раздразнено Фрьолих, докато Армстронг и финансистите гледаха решително и оптимистично пред себе си над главете на репортерите.
Накрая, слава богу, и това свърши. Армстронг вдигна ръка, направи отработен жест на съжаление (Хич не ми се разделя с вас, момчета, но дългът зове) и се прибра в сградата. Финансистите се заточиха след него през вратата и фотографите започнаха да се разпръсват. Фрьолих отново си отдъхна. Програмата до края на деня беше рутинно придвижване по шосе с кортежа до Ла Гуардия и полет с „Еър Форс 2“ до Северна Дакота, където за следващия ден беше насрочено първото публично събрание за предаване на сенаторския пост на неговия приемник. От нейна гледна точка това означаваше поне четиринайсет часа рутинна работа без резки покачвания на напрежението.
Докато наближаваха Ла Гуардия, мобилният телефон в колата й иззвъня. Беше старшият колега от финансовата служба, който в този момент седеше на бюрото си във Вашингтон.
— Става въпрос за банковата сметка, която следим — рече той. — Току-що клиентът е позвънил в банката и е поискал да му преведат двайсет хиляди долара до „Уестърн Юниън“ в Чикаго.
— В брой?
— Не, в банков чек.
— Банков чек на „Уестърн Юниън“? За двайсет бона? Значи има да плаща нещо на някого. Стока или услуга. Другояче не би могло да бъде.
Колегата й от Вашингтон не отговори и тя натисна копчето за прекъсване на разговора. В Чикаго! Та Армстронг нямаше никакво намерение да ходи в Чикаго.
„Еър Форс 2“ кацна на пистата в Бисмарк, столицата на Северна Дакота, и Армстронг се упъти към къщи, за да прекара нощта в собственото си легло и в компанията на жена си в семейния им дом южно от града. Къщата беше стара и голяма, с апартамент за слуги над пристройката с гаражите, понастоящем окупиран от агенти на тайните служби, които се разпореждаха в него като у дома си. Фрьолих съобразително вдигна личната охрана на мисис Армстронг, за да позволи на семейството да остане за известно време насаме. Тя освободи бодигардовете за цялата нощ, като вместо това разположи четирима допълнителни агенти около къщата — двама отпред, двама откъм задния двор. Щатската полиция допълваше нужната бройка; колите й бяха разположени в радиус от триста метра около къщата. Фрьолих лично обиколи целия охраняван периметър, за да се убеди, че всички са си по местата; тъкмо се прибираше успокоена, когато мобилният й телефон иззвъня.
— Фрьолих? — Беше Ричър.
— Откъде имаш този номер?