— Бил съм военен полицай. Намирам каквото ми трябва.
— Къде си?
— Не си забравила музикантите, нали? Ония в Атлантик Сити. Тази нощ трябва да си получат парите.
Връзката прекъсна. Тя се качи в апартамента над гаражите и се помота из стаята си колкото да убие времето. В един през нощта позвъни в бюрото на тайните служби в Атлантик Сити и оттам й докладваха, че двамата старци са си получили точната дължима сума точно навреме, после кола на службите ги е придружила до кръстовището с междущатската магистрала 1–95, откъдето са се насочили на север. Тя изключи телефона си и известно време поседя замислена в едно канапе до прозореца. Нощта беше тиха и тъмна. Студена и самотна. Пусто, безлунно, беззвездно небе. В далечината от време на време се чуваше кучешки лай. Тия фамилни къщи бяха особено трудни за охраняване. В крайна сметка всекиму омръзва разни бодигардове да му се мотаят в краката и макар Армстронг засега да се радваше на новото си чувство за особена важност, тя се досещаше, че това няма да продължи дълго. Във всеки случай жена му вече започваше да нервничи. Затова Фрьолих бе разпоредила в къщата да не се мярка никой, като разчиташе единствено на външна охрана. Съзнаваше, че това може би е недостатъчно, но нямаше друг избор, поне докато онези, от които зависеше, не обясняха лично на Армстронг размера на опасността, в която се намираше. Само че това едва ли щеше да се случи скоро, защото тайните служби нямаха навик да обясняват много.
Съботният ден настъпи слънчев и мразовит в Северна Дакота; приготовленията започнаха непосредствено след закуска. Срещата с обществеността беше насрочена за един часа следобед в двора на една църква с малко училище в южните предградия на Бисмарк. Фрьолих бе смаяна, че срещата ще се провежда на открито, че на практика ще бъде истински митинг, но Армстронг бе така добър да я увери, че с достатъчно топли палта никой няма да простине. Той добави, че можеш да вкараш неговите съграждани в закрито помещение чак след Деня на благодарността. В този момент я обзе някакъв необуздан, ирационален порив просто да отмени цялото събитие. Но тя прекрасно съзнаваше, че обкръжението на Армстронг няма да иска и да чуе за отмяна, а не желаеше толкова отрано да почне да губи битките си с тия типове. Затова предпочете да си замълчи. После без малко да предложи на Армстронг да си сложи бронежилетка под официалния костюм, но размисли и се отказа. Горкият, има цели четири години да свиква с тия неща, а може би и осем, помисли си тя. Та той тепърва ще полага клетва! Рано му е още. Не след дълго Фрьолих съжали, че не се е поддала на първоначалния си инстинкт.
Църквата и училището имаха обширен общ двор с размерите на футболно игрище. Откъм северната му страна се намираше самата църква — красива в традиционността си сграда, облицована отвън с дъски, боядисани с бяла блажна боя. Останалите три страни на черковния двор бяха заобиколени с масивна ограда, като две от тях граничеха с дворовете на жилищни сгради, а третата гледаше към улицата. От широката порта се влизаше в неголям паркинг за коли. Фрьолих разпореди паркингът да бъде затворен за деня и постави до портата двама агенти с полицейска кола без отличителни знаци, като още дванайсет от хората й щяха да бъдат оставени да патрулират вътре в заграденото пространство. За времетраенето на митинга тя удвои личната охрана на Армстронг от трима на шестима бодигардове, понеже съпругата му щеше също да го придружава. Тя разпореди на хората си да не се отделят и за миг от двойката. Армстронг не възрази. Шестима яки мъжаги, сключили тесен обръч около него и прикриващи го с телата си — това щеше да впечатли съгражданите му повече от всичко друго. Приемникът му също щеше да се зарадва на възможността да пообщува със силните на деня във Вашингтон.
Съпрузите Армстронг имаха желязно правило — никога да не ядат на публични мероприятия. За хора с тяхното положение беше твърде лесно да станат за посмешище — с пълни уста и мазни пръсти, пръскащи трохи през устата, докато се опитват да отговарят на хорските любезности. Затова те обядваха предварително вкъщи, после лимузината ги докара на мястото на събитието и двамата се заловиха за работа. Не че имаше кой знае какво за вършене. За Армстронг такива събития си бяха дори почивка. Местните политически дела вече не го вълнуваха. Неговият приемник също нямаше за какво да се притеснява, ако трябваше да бъдат честни. Той си бе осигурил достатъчно мнозинство от поддръжници, а и грееше с отразената светлина на своя именит предшественик. За Армстронг следобедът се очертаваше като спокойна разходка сред приятна, отпускаща обстановка. Съпругата му беше много красива този ден, приемникът му не се отделяше от дясната му страна; пресата не задаваше заядливи въпроси както друг път; четирите големи телевизионни мрежи и Си Ен Ен бяха изпратили свои представители; от местните вестници бяха надошли фотографи, дори издания като „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ бяха изпратили местните си кореспонденти да отразяват събитието. Всичко вървеше толкова гладко, че той започна да се укорява, задето изобщо си е дал труд да насрочи две публични събрания вместо само едно. Второто се оказваше напълно излишно.