Очите на Фрьолих опипваха заграденото пространство, лицата на присъстващите, поведението на тълпата; тя се напрягаше да долови преди всички онази деликатна промяна в електричеството сред човешката маса, която вещае начало на криза. Не забелязваше нищо подобно. Нито пък успяваше да различи някъде Ричър.
Армстронг остана сред събралото се множество трийсет минути по-дълго от предвиденото, защото макар ноемврийското слънце да клонеше вече към залез, времето беше приятно, той се забавляваше от сърце, а нямаше никакви други сериозни ангажименти освен една тиха вечеря в тесен кръг с представители на местната законодателна власт. Затова, след като съпругата му си тръгна, личните му бодигардове го придружиха до лимузината, откъдето отпътуваха за центъра на Бисмарк. До ресторанта имаше хотел, в който Фрьолих бе наела няколко стаи, за да убият времето до вечерята. Армстронг дремна един час, после се изкъпа и облече. Вечерята протичаше гладко, когато телефонът на началника на канцеларията му иззвъня. Отиващият си президент и вицепрезидент канели своите приемници на еднодневна конференция за предаване на властта във Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт. Начало: рано на следващата сутрин. Такава покана се очакваше, защото при всяка смяна на администрацията има доста неща за обсъждане. В това, че поканата бе връчена в последния момент, и то в такъв надут и помпозен стил, също нямаше нищо нередно — загубилите изборите много държаха да разиграват най-близките си сътрудници и нацията до последно. Фрьолих беше особено доволна, защото другото име на Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт е Кемп Дейвид, а на света няма по-безопасно място от този разчистен от дървета участък в гористите планини на Мерштенд. Тя реши всички незабавно да отпътуват обратно за „Андрюс“ и оттам да се качат на хеликоптери на Морската пехота, които да ги откарат направо в базата. Фрьолих имаше нужда от двайсет и четири часа, за да си почине и да събере мислите си; една нощ и един ден в Кемп Дейвид щяха да й подействат много добре.
Рано сутринта в неделя един стюард в моряшка униформа я откри в столовата на базата и включи телефона, който носеше, в един контакт на стената близо до нейната маса. В Кемп Дейвид не се ползват безжични или мобилни телефони, които са твърде уязвими на електронно подслушване.
— Този разговор е прехвърлен от личния ви кабинет, госпожо — каза той.
В слушалката няколко мига беше тихо, после се чу глас:
— Трябва да се срещнем — каза Ричър.
— Защо?
— Не е за телефон.
— Ти къде беше?
— На разни места.
— Сега къде си?
— В една стая в същия хотел, където беше приемът в четвъртък.
— Имаш нещо спешно да ми казваш ли?
— Стигнах до заключение.
— Толкова бързо? Каза десет дни, а са минали само пет.
— Пет ми стигат.
Фрьолих покри с ръка микрофона и устата си.
— Е, какво е заключението? — След като каза това, тя усети, че е затаила дъх.
— Невъзможно е.
Тя въздъхна с облекчение и се усмихна.
— Нали ти казах?
— Не си ме разбрала! Да го опазиш е невъзможно. Трябва да се срещнем спешно и да поговорим. Искам да дойдеш в хотела още сега.
3
През цялото време, докато пътуваше обратно към Вашингтон, Фрьолих не преставаше да спори сама със себе си. Ако новините са чак толкова лоши, кога е редно да намеся Стайвесънт? Веднага? По-късно? Накрая тя отби колата на Дюпон Съркъл и му позвъни у дома. Зададе въпроса направо.
— Ще се оставя да бъда намесен, когато стане нужда — отвърна той. — Ти кого нае?
— Брата на Джо Ричър.
— На нашия Джо Ричър? Аз не знаех, че Джо имал брат.
— Има обаче.
— Що за човек е?
— Същият като Джо, може би малко по-грубоват.
— По-млад, по-стар?
— И двете — отвърна Фрьолих. — Навремето е бил по-млад, но сега вече е по-стар.
Стайвесънт помълча няколко мига.
— И той ли е толкова умен, колкото Джо? — запита я накрая.
— Още не мога да преценя — отвърна Фрьолих.