Фрьолих не отговори.
— Предполагам, че имаш някого предвид — добави той.
— Имам един отличен кандидат.
— Кой?
Фрьолих поклати глава.
— По-добре да не се замесваш — отвърна тя. — Така ще си имаш по-малко бели на главата.
— Джентълменът има ли съответна препоръка?
— Откъде знаеш, че е мъж, а не жена?
Стайвесънт закима. Тоя модерен свят!
— Лицето, което имаш предвид, има ли препоръка?
— Да, от отличен източник.
— В системата?
— Да — потвърди отново тя.
— Значи вече съм замесен.
— Не, не си. Моят източник е бил в системата, но вече не е.
Стайвесънт отново се обърна към бюрото и изравни папката, този път по протежение на дългия ръб на плота. После сякаш размисли и я върна в първоначалното положение — успоредно на късия ръб.
— Позволи ми да се направя, ей така просто, на адвокат на дявола и да те запитам нещо — каза той. — Аз те повиших преди четири месеца. Четири месеца са много време. Ако сега решим да привлечем външен човек да свърши работата, няма ли това да се изтълкува като признание за неувереност в собствените сили? Как мислиш?
— Не мога да мисля и за това.
— Вероятно трябва — каза Стайвесънт. — Тази история би могла да ти навреди. За поста ти имаше шестима мъже кандидати. Така че, ако направиш каквото си си наумила и вземе да се разсмърди, можеш здравата да загазиш. Веднага половин дузина лешояди ще накацат около теб и ще ти повтарят: „Аз нали ти казах!“ — докато излезеш в пенсия. Защото с това ще им дадеш да разберат, че нямаш доверие в собствените си способности.
— При тези обстоятелства не мога да се доверявам единствено на себе си. Така поне мисля.
— Така мислиш значи!
— Не просто мисля, знам го! И не виждам алтернатива. — Стайвесънт не отговори. — Не че съм много доволна от положението, вярвай ми! — продължи тя. — Но смятам, че трябва да го направим. Така ми казва вътрешният глас.
Стайвесънт продължаваше да мълчи. В кабинета се възцари напрегната тишина.
— И така, имам ли твоето разрешение? — попита Фрьолих.
Той повдигна рамене.
— Не трябваше да ме питаш. Трябваше просто да направиш каквото си си наумила, пък да става каквото ще.
— Не мога така — каза Фрьолих.
— Поне не казвай на никой друг. И да няма нищо черно на бяло.
— Нямах и намереше да го правя. Това само би ми попречило да осъществя замисъла си.
Стайвесънт закима неопределено. После, като всеки съвестен бюрократ, премина към същината на въпроса:
— К-колко ще ни струва това лице?
— Не много — отвърна Фрьолих. — Може и безплатно да ни излезе. Или да поиска само да му покрием разноските. Двамата с него се знаем от доста време. Задочно, така да се каже.
— Това решение може да ти струва по-нататъшната кариера. Да забравиш за всякакви повишения…
— Обратното може да приключи кариерата ми веднъж завинаги.
— Аз лично те избрах — каза Стайвесънт. — Измежду всички останали. Значи всичко, което може да навреди на теб, ще навреди и на мен.
— Разбирам, сър.
— Така че поеми дълбоко дъх и преброй до десет. После ми кажи дали това, което си намислила, наистина се налага.
Фрьолих кимна, пое дъх и замълча. Минаха десетина секунди.
— Наистина се налага — каза тя.
Стайвесънт вдигна папката си от бюрото.
— Ами действай тогава — каза той.
Веднага след приключване на съвещанието тя пристъпи към изпълнение на плана си, давайки си изведнъж сметка, че тъкмо в това — в осъществяването — се крие главната му трудност. Искането на разрешение от прекия началник й се бе струвало такова непреодолимо препятствие, че бе изместило всичко останало в съзнанието й. Но сега, когато го бе получила, то й изглеждаше детска игра в сравнение с истинската задача — проследяването на обекта. Като изходна информация разполагаше само с фамилно име и с доста схематичен личностен профил отпреди осем години, който и тогава едва ли е бил кой знае колко точен и актуален. Тя не знаеше до каква степен може да се довери на откъслечните данни, с които разполагаше. Всички подробности бяха споделени с нея — къде на шега, къде наистина — една нощ, докато с натежала глава се унасяше в сън в леглото на любовника си. Тя дори не можеше да си спомни доколко точно ги бе чула тогава. Затова реши да не разчита на подробностите. Само по себе си името й беше достатъчно.
И тя го написа — това име — с едри главни букви в горната част на първия лист от жълтия си стенографски бележник. В главата й нахлуха спомени. Някои добри, други лоши. В течение на няколко мига гледа втренчено името, после го задраска и написа на негово място НЕОБ. Това щеше да й помогне да се съсредоточи, защото премахваше личния елемент в задачата, насочвайки потока на мисълта й в стандартното русло на безпристрастния методичен анализ, усвоен още в полицейската академия. НЕизвестен ОБект някой, който трябва да бъде идентифициран, издирен и открит. Толкова. Ни повече, ни по-малко.