— Всъщност, не — отвърна тя. — Аз се интересувам донякъде от политика, но не чак дотам, че да мога да ти изредя наизуст всичките сто сенатори.
— А би ли се кандидатирала за изборен пост?
— За нищо на света. Не обичам да бъда център на вниманието, Ричър. В армията бях сержант и си оставам такава по душа. Никога не са ме блазнели генералски лампази.
— Във всеки случай качества на командир не ти липсваха.
Тя вдигна рамене и се усмихна.
— Може би. Това, което ми липсваше обаче, беше желание. А има и още нещо. Един сержант има доста власт. Повече, отколкото предполагаш.
— О, знам това — каза той. — Повярвай ми, че го знам.
— Тя няма да се върне, ако питаш мен. Ние с теб можем да си седим тука и да си приказваме, докато изпусна всички полети за Чикаго, но тя няма да се появи повече.
— Напротив, ще се върне.
Фрьолих паркира събърбана в подземния гараж и се запъти нагоре към кабинета си. Президентската охрана не признаваше почивни дни, но все пак неделята беше донякъде различна. Хората се обличаха сякаш по-небрежно, във въздуха се усещаше спокойствие, телефоните звъняха по-нарядко. Някои хора си седяха през целия ден у дома. Стайвесънт например.
Тя затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади нещата, които й бяха нужни, и ги напъха в голям кафяв плик. После отвори папката с отчетените разноски на Ричър и преписа общия сбор на първата страница в жълтия си стенографски бележник. Включи машината за нарязване на документи и прекара през нея цялата папка, лист по лист, след което стори същото с папката с препоръките и шестте цветни снимки. Дори картонените корици на папките не бяха пощадени. Накрая разбърка с две ръце тънките лентички в кошчето. Изключи машината, грабна кафявия плик и закрачи обратно към гаража.
Ричър видя колата й от прозореца на хотелската стая. Тя се появи иззад ъгъла и намали. Беше късен неделен ноемврийски следобед във Вашингтон и по улицата почти нямаше движение. Туристите си бяха в хотелите; в този момент може би си взимаха душ и очакваха вечерята. Местните хора се бяха прибрали по къщите си, преглеждаха неделните вестници или гледаха спорт по телевизията, пишеха чекове за текущи сметки или се занимаваха с домакинските си дела. Въздухът беше синкав от падналата вечерна мъгла. Уличните лампи започваха да се включват в сгъстяващия се мрак. Черният събърбан беше с включени фарове. Фрьолих направи широк обратен завой през двете улични платна и спря колата до такситата пред хотела.
— Върна се — съобщи Ричър.
Нили отиде при него до прозореца.
— Не можем да й помогнем — каза тя.
— Може би не идва за помощ.
— За какво тогава?
— Не знам — отвърна той. — За консултация, за становище, за съвет или ей тъй, за кураж. Може просто да й се приказва с някого. Нали разбираш, споделеният проблем е половин проблем.
— Защо пък точно с нас ще иска да се съветва?
— Защото не ние сме я назначавали, защото не можем и да я уволним, нито пък представляваме някаква заплаха за поста й. Нали знаеш как функционират тези организации?
— А тя има ли право да разговаря с нас?
— Ти никога ли не си разговаряла с някого, с когото не си имала право да говориш?
Нили направи гримаса.
— Е, случвало се е. С теб например.
— Както и аз с теб, което беше още по-лошо, защото ти нямаше офицерски чин.
— Нали каза, че командирски качества не са ми липсвали?
— В това няма съмнение — повтори той, като гледаше надолу към спрялата кола. — Е, какво чака сега?
— В ръката й има телефон. Звъни на някого.
Телефонът в стаята иззвъня.
— Явно на нас — отбеляза Ричър и вдигна. — Още сме тук — каза той, вече в слушалката. После мълча няколко секунди. — Добре.
— Качва ли се? — попита Нили. Той кимна и се върна до прозореца точно когато Фрьолих излизаше от колата си. В ръката си държеше кафяв плик. Тя пресече тротоара и изчезна от полезрението му. След две минути чуха приглушения звън на асансьора, който спря на техния етаж. След още двайсет секунди на вратата се почука. Ричър отвори, Фрьолих влезе и спря нерешително по средата на стаята. Погледна първо Нили, после него.
— Може ли да поговорим за минута насаме? — попита тя.
— Няма нужда — отвърна той. — Моят отговор е: да.
— Та ти още не знаеш какъв е въпросът!
— Ти ми имаш доверие, защото навремето си имала доверие на Джо, който пък имаше доверие на мен. С това цикълът се затваря. Сега вероятно ще ме питаш дали аз имам доверие на Нили, и отговорът отново е: да, така че и този въпрос е приключен. Аз й вярвам, следователно и ти можеш спокойно да й се довериш.