— Какво прави? — попита Ричър.
— Отбелязва датата на получаване — отвърна Фрьолих. — Цялата ни дейност зависи от акуратното водене на документацията — обясни тя. — Другояче не би и могло да бъде.
Секретарката подреждаше документите на правилна купчинка върху бюрото си, после с пръстите на лявата си ръка повдигаше горния десен ъгъл и с дясната поставяше печата. От забързаната скорост това напомняше на някаква сцена от анимационен филм. Датата на брояча оставаше непроменена, но минутите се сменяха толкова бързо, че едва успяваха да ги следят.
Ричър отвърна глава от екрана и огледа кабинета на Фрьолих.
Типична обстановка за правителствено учреждение, нещо като цивилния еквивалент на помещенията, в които бе прекарал целия си професионален живот. Стаята беше обзаведена подчертано спартански — макар и далеч не евтино — така че да контрастира по вид и замисъл с достолепното величие на старата сграда. Сив синтетичен мокет, ламинирани офисни мебели, множеството кабели на компютърната мрежа, внимателно групирани и прокарани през пластмасова тръба. Голям шкаф със стъклени витрини, пълен с процедурни наръчници. Стаята беше без прозорец. Върху бюрото обаче имаше цвете — в пластмасова саксийка, хилаво и анемично, по чудо оцеляло на изкуствената светлина. Нямаше никакви лични снимки. Никакви предмети, навяващи сантиментални спомени. Нищо, което можеше директно да бъде свързано с нейната личност, освен може би лекия дъх на парфюма й.
— Ето, Стайвесънт си тръгва — каза в този момент тя.
Ричър се обърна към екрана и вида как броячът в долния десен ъгъл профуча през седем и трийсет вечерта; докато се усети, и стана седем и трийсет и една. Лентата се движеше със скорост, три пъти по-висока от нормалната. Стайвесънт изтича навън от кабинета си. Беше висок, широкоплещест мъж, леко прегърбен, с посивяла на слепоочията коса. В ръка носеше тънко дипломатическо куфарче. На записа изглеждаше, сякаш тайнствена сила го кара да подскача и да прави някакви нервни, резки движения. Той се затича към закачалката и свали тъмен шлифер. Със замах го нахлузи върху раменете си и тичешком се върна при бюрото на секретарката. Наведе се рязко към нея, каза й нещо и изхвръкна от полезрението на камерата. Фрьолих отново натисна клавиша за превъртане и картината, и без това неестествено бърза, се ускори неколкократно. Секретарката трептеше и осцилираше като полудял метроном на стола си. Минутите и секундите се сливаха в размазано петно. Когато седмицата стана осмица, секретарката скочи, сякаш изхвърлена от пружина, и в този момент Фрьолих забави скоростта до 3х, за да я проследи как отваря вратата на Стайвесънт, наднича за миг в кабинета му и отново я затваря. После тя обиколи тичешком квадратното помещение, събирайки пътьом вещите си — чанта, чадър, — и след секунда изчезна от кадър. От този момент нататък Фрьолих отново пусна лентата на най-бързата скорост, минутите и секундите се запремятаха бясно на брояча, но картината си оставаше неподвижна.
— А кога идват чистачите? — попита Ричър.
— Малко преди полунощ — отвърна Фрьолих.
— Защо толкова късно?
— Те са нощна смяна. Нашите офиси работят денонощно.
— И на записа дотогава няма нищо друго, така ли?
— Абсолютно нищо.
— Ами пренавий го докрай. Това вече го гледахме.
Фрьолих натисна съответния клавиш и запренавива лентата, като от време на време я пускаше с нормална скорост, за да провери показанията на брояча. Когато стана дванайсет без десет, тя остави картината да си тече; секундите се сменяха вече в реално време, а не както преди в някакъв безумен ритъм. В единайсет и петдесет и две от небитието извън кадъра се появи малка групичка хора — две жени и един мъж, всичките облечени с тъмни работни престилки. И тримата бяха ниски и набити, с гъсти черни коси и безизразни лица. Мъжът буташе количка. В предната й част имаше голяма торба за боклук, провряна през обръч, а отзад на няколко табли бяха наредени пластмасови шишета с почистващи препарати и нагънати парцали. Едната от жените носеше прахосмукачка, провесена като раница на гърба й. В ръцете си стискаше дългата тръба с широк накрайник. Другата жена държеше кофа в дясната си ръка и подочистачка с дълга дръжка в лявата. На подочистачката имаше квадратна дунапренова гъба, която се изстискваше със специална ръчка по средата на дръжката. И тримата бяха с гумени ръкавици. На черно-белия запис беше невъзможно да се установи цветът им — може би жълти, а може би прозрачни, хирургически. И тримата изглеждаха изморени. Като всички работещи нощна смяна. Извън това обаче имаха професионален и делови вид. Косите им бяха подстригани и старателно занизани, а лицата им казваха: Знаем, че това не е най-вдъхновяващата работа на света, но поне я вършим добре. Когато стигнаха до вратата на Стайвесънт, Фрьолих натисна пауза и лентата спря.