— Та кои са тези? — попита Ричър.
— Водят се държавни служители — каза Фрьолих. — Повечето учреждения в този град наемат за чистачи работници по договор, при минимално почасово заплащане, без всякакви социални осигуровки и каквито и да било формалности. Затова и текучеството е огромно. Навсякъде е така. Само ние наемаме щатни служители. Ние и ФБР. Защото на нас ни трябват хора, на които да можем да разчитаме стопроцентово. През цялото време разполагаме с две бригади чистачи. Всеки е преминал съответните събеседвания, проверен е за благонадеждност, изобщо при нас не можеш да прекрачиш прага, ако ти нямаме пълно доверие. Затова им плащаме доста добре, осигуряваме ги: здравни, пенсионни, платени отпуски, всичко. Те са пълноправни членове на нашия личен състав, също като мен.
— А те отплащат ли ви се за грижите?
Тя кимна.
— Направо са страхотни, истината ви казвам.
— И все пак ти смяташ, че тъкмо те са вмъкнали писмото вътре.
— Нищо друго не ми идва наум.
Ричър посочи с пръст неподвижния екран.
— А къде според теб е то сега?
— Би могло да е в торбата за боклук, в здрав непромокаем плик. Или в найлонов калъф, залепен със скоч отдолу на някоя от таблите на количката. Или на гърба на мъжа, под работната му престилка.
Тя натисна клавиша за освобождаване на паузата и чистачите влязоха в кабинета. Вратата се затвори плътно зад тях. Камерата продължаваше упорито да се взира в празното пространство. Броячът отброяваше минутите до полунощ: пет, три, две. Лентата свърши и видеокасетофонът спря.
— Дванайсет часа — каза Фрьолих.
Тя извади касетата и постави следващата. Натисна копчето за пускане и датата се смени на четвъртък, а броячът започна да отмерва времето точно от полунощ. Заточиха се безкрайни минути. Две. Четири. Шест.
— Тия явно добре шетат — отбеляза Нили. — За същото време нашите чистачи щяха да са минали през цялата сграда. Като лисицата с опашката.
— Стайвесънт обича да работи в чиста обстановка — каза Фрьолих.
В дванайсет часа и седем минути вратата се отвори и тримата излязоха навън.
— Може да приемем, че листът е вече на бюрото — каза Ричър.
Фрьолих кимна. На записа чистачите вече се суетяха около секретарското бюро. С отмерени, енергични движения, без да пропускат каквото и да било, те бършеха, търкаха, стържеха и лъскаха. Всеки сантиметър от мокета бе старателно почистен с прахосмукачката. Боклукът бе изсипан в черната найлонова торба. След посещението при Стайвесънт тя се бе издула двойно. Мъжът изглеждаше леко разрешен от усилието. Той буташе количката стъпка по стъпка, а жените го следваха неотлъчно с инструментите си. Накрая, шестнайсет минути след полунощ, те излязоха от обсега на камерата. Картината отново застина неподвижно, каквато беше, преди да се появят.
— Това е всичко — каза Фрьолих. — През следващите пет часа и четирийсет и пет минути не се случва нищо. После отново сменяме касетата и още два часа нищо, докато накрая в осем се появява секретарката, и оттам нататък става точно каквото казват тя и Стайвесънт.
— А ти какво очакваш? — чу се глас откъм вратата. — Аз мисля, че на нас може да ни се вярва. Аз лично съм на държавна служба от двайсет и пет години, а моята секретарка е от още по-отдавна, доколкото знам.
5
Мъжът, застанал на прага, беше Стайвесънт, в това нямаше никакво съмнение. Ричър го позна веднага, макар да го бе виждал само на видеозапис. Висок, широкоплещест, минаващ петдесет, но все още в добра форма. Красиво, мъжествено лице с уморени очи. И в неделя беше с костюм и вратовръзка. Фрьолих го гледаше уплашено, но очите му бяха вторачени в Нили.
— Вие сте жената от видеозаписа — каза той. — От балната зала в четвъртък вечер.
Очевидно мозъкът му работеше на пълни обороти. Малките колелца в главата му се въртяха с бясна скорост, правеха изводи, отхвърляха хипотези и той незабележимо кимаше на всяко смислено заключение. След секунда погледът му се премести от Нили върху Ричър и той пристъпи в кабинета си.