— Глупости — каза Ричър. — Във войската през цялото време организирахме такива операции.
— Подобни проверки пораждат увереност, а не обратното — каза Нили. — Поне според нашия опит. По-добре да имаш вярна представа за нещата, отколкото да стискаш палци и да се надяваш на късмет.
Фрьолих не отговори и извърна очи. Минаха пет минути. После десет. Петнайсет. Ричър стана и се протегна. Пристъпи към ниския шкаф и погледът му се спря върху червения телефон. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си. Нямаше сигнал. Той я положи обратно и се зачете в строго секретните докладни, забучени с кабарчета върху дъската за съобщения. Таванът на стаята беше нисък и халогенните лампи пареха на темето му. Той се върна на мястото си, наведе назад облегалката на стола и сложи краката си върху съседния. Погледна часовника си. Двайсет минути, откакто Стайвесънт бе излязъл от стаята.
— Какво, по дяволите, прави? — запита той на глас. — Да не ги пише собственоръчно тия декларации!
— Може би вика агентите си да ни арестуват — обади се Нили. — Ще ни тикне в затвора, за да ни затвори устата завинаги.
Ричър се прозина и после се усмихна.
— Давам му още десет минути. После си тръгваме. Ще идем да хапнем някъде.
Стайвесънт се върна на петата минута. Той пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. В ръцете си не носеше никакви книжа. Заобиколи масата, седна на мястото си и положи ръце върху плота с дланите надолу. Пръстите му потропваха върху полираната повърхност.
— Та докъде бяхме стигнали? Ричър имаше въпрос към мен, ако не се лъжа.
Ричър свали краката си от съседния стол и се извърна напред.
— Така ли? — попита той.
Стайвесънт кимна.
— Питаше ме за конкретната заплаха. Е, според мен тя е дело на вътрешен човек или пък на външен. Трета възможност няма.
— Какво, вече обсъждаме проблема ли?
— А ти как мислиш? — отвърна Стайвесънт.
— Защо? Какво се промени междувременно?
Стайвесънт не обърна внимание на въпроса.
— Ако заплахата е външна, може би не си струва да се тревожим, защото ситуацията е както при бейзбола. Да кажем, че нюйоркските „Янкис“ ще гостуват в Болтимор и отдалеч се канят да отупат „Ориолс“. От това не следва обаче, че непременно ще успеят. Едно е да се хвалиш, съвсем друго да го направиш.
Всички мълчаха.
— Нужно ми е вашето мнение — каза след малко Стайвесънт.
Ричър вдигна рамене.
— Е, добре. Според теб това наистина е външна заплаха, така ли?
— Не, според мен това са вътрешни машинации, имащи за цел да провалят кариерата на Фрьолих. Сега ме запитай какво смятам да направя по въпроса.
Ричър го погледна. Погледна часовника си. Накрая погледът му се спря на стената. Двайсет и пет минути в неделя вечер, дълбоко в административното сърце на държавата.
— Защо да те питам, като знам? — отвърна той.
— Знаеш ли?
— Сега ще наемеш двама ни с Нили да извършим вътрешно разследване.
— Така ли мислиш?
Ричър кимна.
— Ако се страхуваш от вътрешни машинации, значи ти трябва разследване. Това е ясно. А не бива да използваш собствените си хора, понеже може да попаднеш тъкмо на извършителя. Нямаш намерение да намесваш ФБР, защото не искаш да си разкриваш картите. Във Вашингтон никой не си изнася мръсното бельо навън. Следователно ти трябва външен човек. А тъкмо в момента двама такива седят точно срещу теб. Те вече са намесени, и то лично от твоята Фрьолих. Така че ти имаш две възможности: да прекратиш ситуацията, при която те са намесени, или да продължиш да ги намесваш все повече. Според мен ще предпочетеш втората възможност, защото иначе ще ти се наложи да се разграничаваш от една своя отлична служителка, която при това неотдавна си повишил. Въпросът е: можеш ли да ни използваш? Разбира се, че можеш. Та има ли по-подходящ от брата на Джо Ричър? В Отдела за финансово разузнаване Джо Ричър е нещо като светец. По тази линия си си осигурил добре задника. А също и моя. Понеже самото споменаване на Джо Ричър вдъхва доверие. От своя страна аз също бях добър военен следовател. Също и Нили. Това вече го знаеш, защото току-що провери. Предполагам, че през двайсет и петте минути, докато те нямаше, си говорил с Пентагона и с Националната служба за сигурност. Затова ти бяха нужни личните ни данни. Те са ги прекарали през компютрите и ти вече си убеден, че сме чисти. Нещо повече: аз не се съмнявам, че сведенията за нивото на нашата благонадеждност още се пазят в досиетата ни и ти вече знаеш, че то е много по-високо, отколкото ти е необходимо в конкретния случай.
Стайвесънт кимна. Изглеждаше доволен.