Хайде сега сериозно. Тя затвори всички правителствени сайтове, поизправи се на стола си и с помощта на няколко недотам законни софтуерни продукта проникна в загадъчния свят на банковата тайна. Строго погледнато, Фрьолих нямаше право да използва въпросния софтуер за тази цел. Или за каквато и да било друга. Това беше сериозно нарушение на дадените й правомощия. Но тя не се боеше, че могат да я открият. От друга страна, разчиташе тъкмо по този начин да получи търсената информация. Ако НЕОБ имаше макар и само една банкова сметка където и да било на територията на петдесетте щата, тя щеше да я открие. Дори някоя съвсем проста разплащателна сметка, с която да си пуска чекове или да си плаща телефона. Дори и изоставена. Фрьолих знаеше, че доста хора се оправят и без банкови сметки, но нещо й подсказваше, че нейният НЕОБ не е от тях. Не и той, който е бил майор от армията на Съединените щати. С медали и прочие.
Тя зададе два пъти номера на социалната му осигуровка, по веднъж в графите „Номер на социална осигуровка“ и „Граждански номер на данъкоплатец“, след което набра трите имена и чукна клавиша Търси.
На около триста километра от кабинета на Фрьолих Джак Ричър трепереше от студ. По средата на ноември Атлантик Сити не е най-топлото място на света. Както и да го погледнеш. Вятърът духаше откъм океана и носеше толкова сол, че всичко в града беше подгизнало от лепкава влага. Внезапни вихри въртяха купчини боклуци по улиците и изпъваха крачолите на панталоните му върху бедрата. Само преди пет дни Ричър се бе разхождал в тропическата жега на Лос Анджелис; сега си каза, че изобщо не е трябвало да мърда оттам. Каза си още, че трябва да се върне колкото може по-скоро. През ноември Южна Калифорния е особено привлекателна. Въздухът е топъл, от океана повява лек бриз — толкова различен от шибащия вятър и зрънцата сол, които се носят във въздуха и карат очите да смъдят нетърпимо. Трябва да се връщам — каза си той. Трябва да се махам оттук, това поне е сигурно.
Или може би трябваше да си остане на мястото, както го бяха помолили; по-скоро да си купи палто и да не мърда наникъде.
Ричър се бе върнал на Източното крайбрежие в компанията на една чернокожа старица и нейния брат. Бе тръгнал на автостоп от Лос Анджелис с намерение да прекара един ден в съзерцание на пустинята Мохаве, когато двамата старци го бяха качили в своя древен „Буик Роудмастър“ комби. Сред купчините куфари и вързопи отзад той бе забелязал микрофон, усилвател и няколко прости високоговорителя, а също и поочукана йоника „Ямаха“ в калъф; в отговор на неизречения му въпрос бабата бе обяснила, че е певица, тръгнала да си търси късмета на временен договор в Атлантик Сити, и че нейният брат, който сега шофира, иначе й акомпанира на йоника, но напоследък нещо се е умълчал и не му е чак толкова до приказки, пък и в шофирането не го бива вече, не че буикът се дава лесно и на много по-добри шофьори от него. Всичко казано си беше самата истина.
Старецът не издаваше и звук; в течение на първите десетина километра на пет-шест пъти без малко не катастрофираха с фатални последици. За да си дава кураж, старицата запя. Тя едва бе изпълнила няколко такта от „Ти не ме обичаш вече“ на Дон Пен, и Ричър вече бе твърдо решен да продължи с тях чак до Източното крайбрежие, само и само да я слуша как пее. Той предложи да шофира вместо брата, докато тя продължи да си припява. Имаше мек, топъл, леко дрезгав глас като на едновремешна блус звезда — една кариера, с която се бе разминала още на младини, просто така й се бе стекъл животът.
Кормилната уредба на старата кола теглеше силно на една страна, а при осемдесет километра в час изпод капака на осемцилиндровия двигател излизаха най-разнообразни стенания, писъци, гъргорения и въздишки, които се смесваха с песента в някакъв абсурден хор. Радиото на колата беше доста слабо и успяваше да хваща само разни крайпътни станции, които се сменяха на всеки двайсетина минути. Бабата припяваше с мелодиите, докато старецът се умълча съвсем и през повечето време дремеше, проснат на задната седалка. Ричър шофира по осемнайсет часа на ден в продължение на три цели дни и не пусна волана, докато не стигнаха в Ню Джърси. След изнурителното пътуване той се чувстваше толкова свеж, сякаш се връщаше от ваканция.