Выбрать главу

Той продължи пътя си. Якето беше превъзходно, но си каза, че може би е трябвало да си купи и шапка в тон с него. Същият експерт, който го бе съветвал навремето за палтата, обичаше да казва, че около половината от топлинните загуби на организма стават през кожата на главата — и в този миг Ричър имаше всички основания да му вярва. Леденият вятър обръщаше косата му и караше очите му да сълзят. Една подплатена шапка би му свършила работа в ден като този. Той си напомни на връщане от клона на „Уестърн Юниън“ да се оглежда за магазин, в който продават военни облекла. Опитът му показваше, че този вид магазини и клоновете на „Уестърн Юниън“ обикновено се намират в един и същ квартал.

Когато стигна до крайбрежния кей за разходки, той тръгна на юг; лекото потръпване отзад на кръста му бе преминало в сърбеж. Извърна се внезапно; отзад не се виждаше никой. Върна се до мястото, откъдето бе тръгнал. Дъските под краката му изглеждаха солидни; наблизо имаше табелка, на която пишеше, че са изработени от специално твърдо дърво, най-якото на света. Ричър смени посоката още веднъж и поведе невидимите си преследвачи към централния кей. Дървената конструкция си беше все същата, която помнеше от едно време — напълно запазена. Сега кеят беше напълно пуст — нищо чудно в такова време, — което засилваше усещането му за нереалност. Само някои от древните дървени павилиончета бяха отворени и предлагаха разни полезни неща; имаше едно, където се продаваше кафе в стиропорни чашки. Ричър се спря и си купи голямо черно кафе, за което даде всичките си останали пари, но пък то добре го сгря отвътре. Той закрачи към края на кея, бавно допивайки кафето си. После хвърли чашката в кошчето за боклук, облегна се на парапета и се загледа в океана. Когато се обърна и тръгна към брега, забеляза двамата мъже, крачещи към него.

Бяха ниски и набити, облечени почти еднакво със сини шуби и сиви джинси. На главите си носеха еднакви шапки — плетени, от груба сива вълна, нахлупени ниско над месестите чела. Явно и двамата знаеха как да се обличат за местния климат. Ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете, затова не можеше да се види дали не носят ръкавици от същия материал. Джобовете на шубите им бяха доста високо, от което лактите им стърчаха настрани. И двамата бяха обути с груби боти като на докери или стоманолеяри. И двамата бяха кривокраки или може би така изглеждаше отстрани, понеже се стараеха да ходят със заплашителна, поклащаща се походка. Приличаха на някакви кръчмарски скандалджии или панаирджийски побойници отпреди петдесетина години. Ричър хвърли бърз поглед назад и видя, че зад него няма никой — само океан чак до Ирландия. Той просто застана неподвижно, като дори не си даде труд да прецени разстоянието между гърба си и парапета.

Двамата продължиха да крачат, докато приближиха на около три метра от него; тогава се спряха и го загледаха злобно. Ричър стисна и изпъна пръстите на ръцете си отстрани до бедрата, за да провери колко са измръзнали. Три метра бяха показателна дистанция. Значи щяха да говорят, преди да удрят. Той сви пръстите на краката си в обувките и усети как прасците, бедрата, седалищните мускули, гърбът и раменете му се изпънаха като пружина. После раздвижи главата си наляво-надясно, за да се разкърши. Издиша шумно през носа. Мъжът отляво извади ръцете си от джобовете. Нямаше ръкавици. А юмруците му бяха някак странно раздути, сякаш имаше артрит или по-скоро държеше нещо скрито в дланите си.

— Имаме да ти предадем нещо — каза той.

Ричър хвърли поглед към парапета, зад който се простираше безкрайният океан. Повърхността на водата беше сивкава и някак мътна. Може би замръзваше. Да ги хвърли в морето при такава температура би било равносилно на убийство.

— От управителя на бара ли?

— От неговите приятелчета.

— Той има приятели?

— Намираш се в Атлантик Сити — отвърна мъжът. — Тук всеки има приятели.

Ричър кимна разбиращо.

— Позволи ми да отгатна. От мен се иска да напусна града, да се пръждосам по дяволите, да си хващам пътя, да изчезвам, да не се връщам никога повече, да не загрозявам пейзажа и да забравя, че съм бил тук.

— Днеска бързо загряваш.

— Просто съм ясновидец — каза той. — Навремето ме показваха по панаирите. Моят павилион беше до жената с брадата. Не бяхте ли и вие някъде наблизо, през два павилиона? „Най-грозните близнаци на света“ или нещо подобно, а?

Мъжът отдясно също извади ръцете си от джобовете. Неговите пръсти също бяха извити от артрит, или по-вероятно от нещо, което стискаше в дланите си. Фишек монети може би? Ричър се усмихна. Той си падаше по фишеците. Изпитан трик. При това ясно даваше да се разбере, че нямат огнестрелно оръжие. Никой не стиска фишек монети в дланта си, ако има патлак в джоба.