— Зависи от човека и какво е пушил, нали? И може би какви други хапчета е пил?
— По принцип да.
— Нека ви попитам така. Очаква ли се от човек, паднал от стълба, да кърви толкова много?
— Зависи какви са нараняванията — отвърнах.
— Значи ако са по-тежки, отколкото си мислим, и тя покаже отрицателни проби за наркотици и алкохол, това може да се окаже голям проблем. Това ли ни казвате?
— Ако питате мен, това, което се е случило, вече е голям проблем — обади се пак щатският полицай между кашлиците.
— За нея със сигурност. Кога за последен път са ви ваксинирали против тетанус? — попитах аз.
— Защо?
— Защото ваксината ДТК пази от тетанус, но и от коклюш. И се притеснявам, че може да имате магарешка кашлица.
— Мислех, че само децата ги хваща.
— Не е вярно. Как започнаха симптомите?
— Просто настинка. Течеше ми носът, кихах, така около две седмици. След това тази кашлица. Получавам пристъпи и едвам дишам. Не помня кога за последен път съм се ваксинирал срещу тетанус, ако трябва да съм честен.
— Трябва да отидете на лекар. Не бих искала да се разболеете от пневмония или да получите пневмоторакс — казах на щатския полицай.
Тогава той и останалите полицаи най-накрая ме оставиха на мира.
4.
Осем минути след началото на видеото продължавах да виждам само празната стая на Луси. Отново се опитах да спра записа или да го запаметя. Не можах. Продължаваше да си тече като самия живот, без да ми показва нищо.
Вече бяха изтекли девет минути от клипа и стаята си оставаше точно същата, празна и тиха, а във фоновия шум изстрелите от стрелбищата продължаваха. Чуваше се пукот от оръжия и виждах как покрай краищата на белите щори светлината се усилва по странен начин. Слънцето светеше право в прозорците и си спомних, че стаята на Луси гледаше на запад. Беше късен следобед.
Пук-пук. Пук-пук.
Дочух шум от трафик, който се движеше четири етажа по-долу по „Дж. Едгар Хувър“, главния път, който минаваше по средата на Академията на ФБР. Беше час пик. Уроците за деня свършваха. Ченгета и агенти излизаха от стрелбищата. За миг ми се стори, че долових остра миризма на банан от изоамилацетат, разтворител за почистване на оръжие. Помирисах изгорен барут, сякаш го имаше някъде около мен. Усетих знойната жега на Вирджиния и чух жуженето на насекоми, сребристи и златисти гилзи искряха в затоплената от слънцето трева. Спомените се връщаха с всичка сила… и тогава нещо се случи.
Във видеото се появиха надписи. Много бавно се изписа:
Името ме накара да трепна. Вбесих се, когато го видях да се изписва с едри червени букви, които преминаваха много бавно, лежерно и направо капеха през екрана, пиксел по пиксел като кръвоизлив на забавен каданс. Беше добавена и музика. Карен Карпентър пееше „Току-що започнахме“. Беше нагло да се озвучи записът с този ангелски глас, с тези нежни стихове на Пол Уилямс.
Сладката любовна песен се превръщаше в заплаха, в подигравка, в обещание за бъдещи беди, за нещастие, преследване и вероятно смърт. Кари Гретхен парадираше и дразнеше. Показваше ми среден пръст. Не бях слушала „Карпентърс“ от години, а навремето изтривах от въртене касетките и дисковете им. Чудех се дали Кари знае това. Вероятно го знаеше. Значи това бе следващото послание от замисъла й, който сигурно бе задействала преди доста време.
Усетих предизвикателството и реакцията ми се надигна като разтопена лава, усетих ясно яростта в себе си, желанието да унищожа най-отвратителната и коварна престъпничка, която някога бях срещала. През последните тринайсет години дори не се бях сещала за нея, не и след като я видях как загива в хеликоптерна катастрофа. Или поне така си мислех. Но грешах. Тя изобщо не е била в онази летяща машина и когато го разбрах, това бе едно от най-лошите неща, които ми се бе налагало да приема. Беше като да ти кажат, че смъртоносната ти болест вече не е в ремисия. Или че ужасната трагедия не е била само лош сън.
Сега Кари продължаваше това, което бе започнала. Разбира се, че щеше да го направи. Спомних си скорошните предупреждения на съпруга ми, че се привързвам към нея, че говоря с нея наум и че се хващам за измамно лесната теза, че тя няма да довърши това, което бе започнала. Но тя не искаше да ме убие, защото бе планирала нещо по-лошо. Не искаше да отърве земята от мен, иначе щеше да го направи миналия юни. Бентън е криминален разузнавач и аналитик от ФБР, това, което хората все още наричат профайлър. Той смята, че съм се идентифицирала с агресора. Предполага, че страдам от Стокхолмски синдром. Напоследък доста говореше за това. Всеки път, когато го направеше, започвахме да се караме.