— Каква работа?
— Не знам.
— Максималната температура вчера беше 34 градуса. А минималната предната нощ — 28 градуса. — Марино ме погледна и добави: — Икономката се кълне, че е видяла Шанел Гилбърт вчера около четири следобед.
— Казала го е на Хайд преди да дойдем. След това си е тръгнала — припомних му.
Практиката ни беше да не се доверяваме на преразкази, стига да можем да си го позволим. Марино трябваше лично да разговаря с икономката. Сигурна бях, че ще го направи до края на деня.
— Казала, че видяла Шанел да минава покрай нея по алеята, карала към къщата червения рейндж ровър, който сега е тук — повтори Марино това, което му бяха предали. — Така че ако приемем, че е умряла някъде след четири следобед вчера и вече е била в лошо състояние тази сутрин в осем без петнайсет? Това се вписва в твоята преценка, нали? Дванайсет часа или може би повече.
— Не се вписва — казах му, докато гледах телефона си. — И защо продължаваш да смяташ, че е умряла посред нощ?
— Заради начина, по който е облечена — каза Марино. — Гола, само по копринен халат. Сякаш се е готвела да си ляга.
— Без нощница или пижама?
— Много жени спят голи.
— Така ли?
— Е, може би тя е спяла така и какво по дяволите гледаш на телефона си? — попита той по обичайния си директен начин, който най-често изглеждаше като чиста грубост. — Откога ходиш залепена за телефона си на местопрестъпление? Всичко наред ли е?
— Може би има проблем с Луси.
— Кажи ми нещо ново.
— Надявам се да не е нищо особено.
— Обикновено е.
— Трябва да я проверя.
— Пак нищо ново.
— Моля те, не се повтаряй. — Гледах телефона си, а не него. — Работата е там, че не знам какво е.
— Какво по дяволите става?
— Все още не знам. Но нещо не е наред.
— Щом казваш. — Каза го сякаш не му пука за Луси, но нищо не можеше да е по-далече от истината. Марино бе най-близкото нещо до баща, което тя имаше. Той я научи да кара кола, да стреля, да не говорим, че я кали да се справя с тесногръдите селяни, защото Марино беше точно такъв, когато за пръв път се запознахме с него във Вирджиния преди много време. Той беше шовинистичен хомофоб, който се опитваше да краде гаджетата на Луси, докато най-накрая разбра, че греши. Сега въпреки неразбирателствата и обидите, въпреки че го отричаше, той бе най-големият й защитник. Обичаше я по свой собствен начин.
— Направи ми услуга и кажи на Брайс, че Ръсти и Харолд ми трябват веднага тук. Нека незабавно да отнесат тялото в Центъра. — Наклоних телефона така, че Марино да не вижда видеото, което вървеше на него, да не зърне празната стая в общежитието на ФБР с малкото зелено плюшено мече, което със сигурност щеше да разпознае.
— Но ванът е с теб. — Тонът му бе обвинителен, сякаш криех нещо от него, което си беше така.
— Искам моят транспортен екип да се справи с това — отвърнах и това не беше молба. — Няма да го направя аз и няма да се прибера оттук право в Центъра. Ти също. Трябваш ми, за да ми помогнеш за Луси.
Марино приклекна до тялото, като се пазеше от тъмната лепкава кръв и гонеше мухите, които не спираха да бръмчат влудяващо.
— Щом смяташ, че Луси е по-важна от този случай. Щом искаш Люк да направи аутопсията.
— Имам ли избор?
— Просто не разбирам какво правиш, докторе.
Обясних му, че или заместникът ми Люк Зенър ще направи аутопсията, или аз, когато се върна в Центъра. Но това можеше да не стане до следобеда, вероятно късния следобед или края на деня.
— Какво, по дяволите? — Марино повиши глас. — Не разбирам. Защо няма да закараш тялото до Центъра сама, за да знаем какво й се е случило, преди да цъфне холивудската й майка?
— Трябва да тръгна и после да се върна.
— Не разбирам защо първо не закараш тялото.
— Както вече казах, първата ми спирка няма да е в Центъра. Трябва да отидем до Конкорд и очевидно не мога да се разхождам с труп във вана. Трябва веднага да отиде в хладилника — отново подчертах това. — И Харолд и Ръсти трябва да дойдат тук.
— Не разбирам — повтори той, този път намръщен. — Тръгваш с шибан ван от тук и няма да отидеш в Центъра? Да нямаш час при фризьора? Ще си правиш маникюр? С Луси ще ходите на спа?