— Все едно не си го казал.
— Шегувам се. Който те погледне, знае, че се шегувам. От месеци не си даваш зор за такива работи. — Гласът на Марино бе станал като от кремък, гневен и осъдителен, и аз усетих как се ядосвам отново. „Обвинявай жертвата. Накажи ме задето едва не умрях. Изкарай ме виновна.“
— Какво би трябвало да означава това? — попитах го.
— Означава, че си се запуснала. Не че не те разбирам. Сигурен съм, че не ти е лесно да се придвижваш. Сигурен съм, че ти е трудно да се обличаш, да се нагласиш.
— Да, малко ми е трудно да се глася — отвърнах хладно, но беше вярно, че нямаше да ми се отрази зле подстригване или прическа. Ноктите ми бяха къси и без лак. Не си направих труда да се гримирам, когато излизах сутринта от къщи. И бях доста по-слаба от времето преди да ме прострелят. Но не беше нито времето, нито мястото да се заяжда с мен, само че това никога не спираше Марино през всичките години, през които го познавах. Но падна рекордно ниско, когато взе да ме критикува за външността ми на местопрестъпление с труп, когато умирах от притеснение за племенницата ми. Вече ми нямаше доверие както едно време. И това бе проблемът.
— Боже, къде ти е чувството за хумор? — каза той след дългото ми мълчание.
— Не си го взех сутринта. — Толкова бях на ръба, че едвам контролирах гласа си, а мраморният под сякаш излъчваше през обувката ми и караше десния ми крак да се схваща. Той болеше и пулсираше като зъб с абсцес. Едвам си свивах коляното и колкото по-дълго стоях права, толкова по-лошо ставаше.
— Съжалявам. Не исках да те ядосам, но не се държиш логично, докторе — каза Марино. — Предполагах, че ще направиш аутопсията веднага. Преди майка й да дойде тук с милион въпроси и претенции. Това не е ли малко по-важно от отиването в Конкорд да нагледаш Луси? Освен ако не е болна или ранена или нещо подобно? Имам предвид — знаеш ли какъв е проблемът?
— Не. Точно затова трябва да проверя.
— Със сигурност не искаме проблем с Аманда Гилбърт, а тя е точно от хората, които биха ни създали проблем. И точно сега? Едва ли искаш да предизвикваш проблеми. Казвам го, защото нямаш нужда от…
— Много добре знам от какво нямам нужда. — Гледах телефона и избягвах погледа му.
Марино ме разпитваше и ми четеше лекции по този начин, защото можеше. По едно време беше мой главен детектив, докато не реши, че вече не иска да работи за мен. Знаеше как работи центърът ми. Знаеше точно как мисля. Знаеше начина, по който работя и защо. И изведнъж се бях превърнала в енигма. Бях от друга планета и това се случваше от юни.
— Искам да бъде транспортирана веднага и не мога да го направя аз — казах му. — Трябва да отида в Конкорд. Трябва да тръгнем възможно най-бързо.
— Добре. — Той се изправи и гледа дълго надолу към трупа, докато аз се взирах в дисплея на телефона си.
Надписът отдавна бе изтекъл. Музиката бе спряла. Продължавах да гледам празната стая на Луси вече цяла вечност и напрежението и объркването ми растяха. Бях дразнена, провокирана, измъчвана и ми се струваше, че Кари сигурно много би се забавлявала, ако можеше да ме види сега, ако можеше да ме шпионира по същия начин, по който го бе правила с Луси.
— Признавам, че изглежда доста зле за паднала от… Колко? Няма и два метра? — каза Марино. — Наркотици. А има и много окултни глупости из дома й. Не се знае в какви среди се е движела. Съгласен съм с теб, че този случай има някои аспекти, които си противоречат.
— Моля те, обади се веднага. — Бях прикована към телефона си.
Смътно регистрирах шума от неговите отдалечаващи се стъпки, от разговора му с началника на кабинета ми Брайс Кларк, а аз не спирах да гледам секунда след секунда. Бяха минали десет минути от началото на кинематографичния подарък от Кари Гретхен и вече знаех, че това е тормоз и манипулация, че тя си доставя садистично удоволствие на мой гръб. Но не можех да устоя.
Не знаех какво друго да правя, освен да гледам, да се предам, докато се размотавам във фоайето и усещам присъствието на мъртвата Шанел Гилбърт и болката в крака си. Бях свела очи към телефона си и гледах запис от миналото на племенницата ми да тече в голата ми длан. Надушвах разлагаща се плът и съсирваща се кръв. Потях се и треперех, докато гледах видеото, и си мислех, че това не може да е истина.
Но беше. Нямаше съмнение. Разпознавах празните стени на стаята, двата прозореца от двете страни на леглото и разбира се, Г-н Пикъл, кацнал на възглавницата. Виждах затворената врата, която водеше към коридора на четвъртия етаж на общежитието, светлината, която влизаше от посоката, където беше банята. Само ВИП квартирите имаха самостоятелни бани. Луси беше ВИП за мен и така исках да се държат с нея и от ФБР.