— Какви игрички, Кей?
— Много са, Бентън.
— Не знам нищо за никаква сребърна кутия.
— Радвам се да го чуя. — Не ми пукаше кой друг също го чува.
— Какви свещи? — попита Бентън.
— Трябва да минеш през всекидневната, за да усетиш аромата. Предполагам, че все още са там, освен ако не са изчезнали под носа ни, както стана с боклука в кухнята. Нови бели обредни свещи, които подозирам, че са сложени наскоро там, вероятно докато сме били в дома на Луси. И часовниците бяха навити. Свещите миришат на любимия ми парфюм, Бентън. Онзи, който винаги ми купуваш за рождения ми ден.
— Не сме го направили ние. Не сме идвали тук до този момент.
— Можеш ли да си сигурен? Знаеш ли всичко, което правят колегите ти? Е, мога да ти кажа много неща, които вероятно не знаеш и които са се случили много отдавна. Опасни неща.
Той не отговори. Не ме попита какви са тези опасни неща. Погледна ме мълчаливо и след това сведе очи към телефона си.
— Мисля, че знам какво се е случило — казах му и мълчанието му бе моят отговор. Знаеше за записите. Беше ги гледал.
— Разбира се, че ФБР не се е промъквало тук и не е подредило това място, имайки предвид мен, лично мен. — Усещах как ставам все по-гневна и по-изнервена.
„Бентън, какво си направил?“
— Защо да си правят целия този труд да намерят специални италиански свещи? — Заля ме страх. — Не са…
— Кей?
— Но ти не би ми казал това. Сигурна съм, че ще трябва да разгадая всичко сама. Трябва да разбера сама какво знаеш и какво не знаеш. Ти няма да ми признаеш, ако ти си виновен за нахлуването в дома на Луси, за това, че с Марино сме следени от твоя проклет хеликоптер.
— Свърши ли, Кей?
— Тепърва започвам, Бентън.
— Имам предвид тук. Приключи ли с работата, защото няма да си тръгна без теб. Няма да оставаш тук без мен.
Когато ставаше изключително сериозен и напрегнат, забелязвах колко е висок всъщност. Извиси се над мен, когато се наведе, за да говорим, силната му челюст бе издадена напред, изсечените му черти бяха станали хищнически, като на орел, на ястреб.
— Нямаме време — каза той.
— Кой друг е с теб?
— Казах им да ме оставят. Дойдох сам. Трябва да тръгваме.
— Казал си това на колегите си от ФБР. Онези, с които летеше точно преди времето да се развали. Онези, които се опитваха да измислят причина, за да провалят живота на Луси и вероятно и да му сложат край. — Нямаше да го оставя да забрави този непростим факт. — Колегите ти, които изпълняват поръчките на Пентагона, защото точно това като че ли се случва. Иначе защо човек от Министерството на отбраната ще се появява в дома на Луси и ще се преструва на данъчен. — Казах го смело, защото бях убедена, че той вече го знае.
— Не можем да говорим за това сега. — Лицето му бе сериозно, очите — напрегнати. — Имаме може би петнайсет минути, преди да дойдат с други хора.
ФБР щеше да плъзне из цялата къща. Бяха поели разследването, както подозирахме с Марино. Знаех какво ще се случи след това.
Нямаше значение, че имах федерална юрисдикция. Сътрудничеството не може да се регулира със закон, а пък и ФБР са известни с това, че не обичат да работят и играят с други. Поемат местопрестъплението и взимат всички доказателства. Могат да правят каквото си поискат.
— Къщата още не е проверена — казах му. — Вероятно ни подслушват. Но защо ли ти го казвам точно аз?
— Радвам се, че го направи — каза той с горчива леденостудена ирония.
— Може би това трябва да се предполага за всяко местопрестъпление напоследък. — Започнах да махам чаршафите от леглото, а той не отговори. — Но пък ти би бил наясно с това. — Погледнах го. — Няма как да не знаеш нещо, когато ти го правиш.
— Какво правя, Кей?
Внимателно сгъвах калъфката, която изглеждаше черна под УВ лъча. Хартията, с която опаковах доказателството, шумолеше. Бентън ме наблюдаваше. Усещах очите му върху мен. Усещах, че прави нещо с телефона си. Още една схема, още една манипулация. Не можех да не си го помисля, докато махах капачката на маркера и помирисах силната миризма на мастило. Свалих си ръкавиците. Затворих си куфарчето и го взех.
„Non fare i patti con il diavolo“, казваше баща ми.
— Едно нещо научих, когато бях малка. — Погледнах Бентън в очите. — Не сключвай договор с дявола. Още като дадеш съгласието си, падаш в яма, от която не можеш да излезеш. Или е прекалено късно?