Но Марино не го слушаше.
— Някой трябва да го направи. Ако Хайд е в безсъзнание или има опасност да умре от загуба на кръв, тогава нямаме време за губене. Може да се задушава вътре и аз със сигурност няма да чакам сапьорите — каза Марино, за да спре протестите ми, макар да нямах намерение да го спирам. — И трябва да се отдалечите, докторке.
— В никакъв случай — отвърнах. — Мисля, че в момента е добре да има лекар с теб.
— Не те моля. Разкарай се веднага оттук!
— Няма. А ти трябва да изчакаш сапьорите. Ако полицай Хайд е в багажника, е малко вероятно да е влязъл там доброволно и все още да е жив. Може да е престоял там през по-голямата част от деня. Ти със сигурност си жив в момента, а за него не е толкова сигурно. Нека някой със защитен костюм да направи дупчица в багажника. Ако е капан, Марино, ти влизаш право в него.
— А ако не съм аз, кой? — Очите му бяха широко отворени и стъклени и през тях виждах какво се случва в душата му, виждах мрачните очертания на окончателността и страха.
Марино знаеше, че това може да е краят му. Би рискувал всичко заради полицай, когото едва познаваше, защото така правят ченгетата. „Братството на значката“, помислих си, но въпреки че разбирах мотивацията му, не можех да се съглася с нея.
— Аз отговарям за това местопрестъпление и ви заповядвам да се махнете — каза Марино, а аз продължавах да не му обръщам внимание. — Ръсти, Харолд, трябва да се отстраните и да се отдалечите с колата, в случай че като започна да правя дупка патрулката избухне.
— Няма нужда да ми го повтаряш — каза Ръсти и двамата с Харолд забързаха към вана.
— Ще сме на две пресечки оттук — подметна Харолд. — Обади се, когато си готов.
— Освен ако не чуете силен взрив. В този случай хващайте пътя.
Марино тръгна сам към изоставената сред огромните купчини пясък и чакъл патрулка на Кеймбриджката полиция.
Спря. Обърна се и се взря в мен и когато видя, че не се качвам в джипа и не потеглям, извади радиостанцията. Не можех да чуя какво казва, докато вървеше към патрулката с гръб към мен. Но в следващия момент към мен тръгна униформен млад полицай, когото бях виждала и преди, и любезно, но твърдо каза на мен и Бентън, че трябва веднага да се махнем. След като не получи отговор, ни предупреди, че ако не тръгнем незабавно, пречим на полицейско разследване. Сякаш наистина можеше да изведе агент на ФБР и главен съдебен лекар с белезници. Не му обръщах внимание, но видях как Марино пак спря. Обърна се и ни погледна. Дъждът отслабваше все повече, но някак ставаше все по-шумен. По-зловещ.
— Махайте се! — изрева Марино. — Изчезвайте веднага!
Сякаш не искаше да гледам, ако се случи най-лошото.
С Бентън се върнахме в джипа, само че този път той седна на предната седалка. Гледахме в непоносимо мълчание. Марино вече бе стигнал до патрулката. Газеше до глезените в кал. Сложи куфарчетата на най-високото и най-сухото място, което успя да намери, и ги отвори. Видях го да взима безжичната бормашина и да й слага батерията. Заобиколи багажника, клекна, после се изправи. Оглеждаше всяка подробност, за да реши къде да направи дупката.
„Едно докосване на стоманеното свредло в метала и колата ще избухне…“
— Не е както си го мислехме — каза Бентън, когато Марино се прицели в капака, точно в средата му. — Не е каквото си го мислехме, Кей. А каквото тя мисли. Това е нейната фантазия и ние й се подчиняваме, като играем по правилата й.
— Да не би да намекваш, че колата няма да избухне? Че това е блъф?
— Не знам отговора. Но познавам нея. Мисля, че е блъф, но не мога да съм сигурен. Трябва да се махаме.
— Фантазията на Кари? И мислиш, че знаеш каква е тя, Бентън? Не е ли наистина опасно да предполагаш, че можеш да чувстваш каквото и тя?
Толкова се притеснявах за Марино, че не знаех дали да се разпищя, или да заплача.
— Не виждаш ли колко е опасно да вярваш, че можеш да предвидиш фантазиите й? — Чух пронизителния звук от задвиженото свредло.
Чаках оглушителния гръм, черните облаци от експлозията. Но не последва нищо.
— Знам формулата, с която да се противопоставя на нея и на това, което прави — каза Бентън. — И тя си мисли, че може да направи същото с нас.
— Но не може. — Вдигнах прозореца си и включих на задна. — Просто не може, не и с голяма точност. Няма кристална топка, която да й помогне да разгадае хора като нас, независимо какво си мисли в най-шантавите си мигове на заблуда. Липсват й прекалено много парчета от морала. Съвест например.